Сели дотича при сестрите си с гирлянд от цветя около врата. Около тънката й талия висеше хлабаво широк колан от лишеи в лавандулено и прасковено.
— Само още няколко часа! Всички дървета са съсредоточени върху това — чувствам го. Да можехте да чуете цялото жужене по телевръзката!
— Дърветата нямат ли си по-важни неща, за които да се тревожат? — пошегува се Естара.
— Точно сега не, а за мен няма нищо по-важно от това — отвърна Сели и се обърна към най-голямата си сестра. — Хайде, Сарейн, покажи поне малко въодушевление! Това е моят голям ден.
Сарейн изглеждаше притеснена.
— Вълнувам се, наистина. Не бих го пропуснала за нищо на света.
— Ако знаеш кое е добре за теб, наистина няма да го пропуснеш. — И Сели хукна нанякъде.
Естара погледна Сарейн.
— Бихме искали да облечеш посланическите си одежди за случая. Струва ми се уместно.
— Не съм сигурна, че трябва да ги нося повече, като се има предвид…
— Да, трябва. — Естара вдигна царствено брадичка, а после лицето й разцъфна в усмивка. — Твоята кралица ти дава разрешение да го направиш.
После отиде да измъкне Питър от политическите му срещи; настоя, че трябва да отдели време да се приготви подобаващо. Когато бяха готови, двамата се изкачиха до ярката светлина на короните на дърветата, където се бяха събрали всички, за да присъстват на женитбата на Сели и Солимар.
Естара носеше бебето на гърдите си в специална мрежа. Питър седеше на един плетен стол до нея. Лилавите и черни пеперуди отново се излюпваха — цели облаци се въртяха като крилати аметисти на лекия ветрец.
Сели и Солимар стояха един до друг на преплетените клони. Лицата им грееха. Смарагдовата им кожа бе белязана с нови цветни татуировки, които показваха обучението им, постиженията им и вричането им един на друг. Естара си помисли, че двамата изглеждат съвсем млади, но после осъзна, че Сели е на деветнадесет — година по-възрастна от самата нея на сватбата й с крал Питър.
— Изглеждат толкова горди, че са заедно — каза Питър. — Сякаш споделят едно сърце и един ум.
— Чрез телевръзката вече са слели мислите и чувствата си.
— Ние нямахме това преимущество — отбеляза той. — Но дори и да не беше така, пак щях да избера теб.
Като зелени жреци Сели и Солимар бяха взели решението си и го бяха съобщили на останалите жреци и жрици чрез телевръзката. Останалите вече знаеха за дълбоката им взаимна отдаденост и двамата не трябваше да говорят надълго и нашироко на сватбената церемония.
Вместо това Сели и Солимар направиха това, за което бяха родени. Радвайки се на способностите си и на това, че са живи и продължават напред, двамата демонстрираха акробатическите умения, които бяха усвоили от останалите дървесни танцьори. Солимар скочи нагоре, хвана се за един висок клон, залюля се и преплете крака, след което увисна с главата надолу точно когато Сели скачаше зад него. Улови я с протегнатите си ръце и я метна нагоре към следващия клон, където тя направи пирует почти без да докосва дървото с краката си.
Публиката аплодираше. Солимар се хвърли след Сели и двамата продължиха своята спонтанна и все пак съвършена от хореографска гледна точка гонитба през короните на дърветата. Някога въодушевеният им танц бе събудил нов дух у съкрушената световна гора. Сега верданите им върнаха услугата, като навеждаха клоните си, размахваха листата си, вземаха участие в представлението.
Естара наблюдаваше вълнуващото представление и се наслаждаваше на слънчевата светлина. Около нея родителите й и други терокци седяха непринудено редом със скитници, колонисти и дори представители на Ханзата. Бебето в прегръдките й беше топло, истинско и живо. Терок отново цъфтеше и Естара усещаше във въздуха миризмата на цветята.
166.
Маргарет Коликос
„Сляпа вяра“ и напълно възстановеният „Ненаситно любопитство“ се издигнаха над огромния кликиски град на Ларо.
Маргарет наблюдаваше отдалечаването на двата кораба, изпълнена със смесени чувства. Мисълта отново да се озове сред кликисите я притесняваше, макар самата тя да бе настояла за това. Антон я бе придружил дотук и бе останал с нея, макар че и той изглеждаше несигурен в разумността на решението си.
Кликиските работници, инженери и изследователи бяха използвали техническите си умения, за да поправят „Любопитство“, направлявани от Дейвлин-люпилото, който сега бе установил цялостен и непоколебим контрол над оцелелите останки от отделните породи и кошери. Когато доведе двамата си пътници на Ларо, капитан Кет не изглеждаше очарована да остави буболечките да извършат целия ремонт, но след като насекомовидните създания приключиха, със задоволство установи, че системите на кораба й са като нови. Сега двамата капитани отлетяха, за да се заемат с другите си задължения към Конфедерацията.