Маргарет видя как синът й хвърля нервен поглед към хилядите тракащи работници, воините с големи кръстове на броните и дарителите с тигрови черти.
— Не се тревожи, Антон, кликисите няма да ни наранят. Вече не.
— Как бих могъл да споря с теб? Ти имаш повече опит с тях от всички хора.
— Да не би да се опитваш да се успокоиш сам?
— Всъщност да.
Маргарет и Антон си носеха припаси, а люпилото им бе осигурило една кошерна кула, в която да се настанят. След заминаването на Рлинда и БиБоб Маргарет и синът й се нанесоха във временния си дом и се захванаха за работа. Отначало се чувстваха неудобно, главно защото прекарваха толкова много време заедно, но бързо успяха да се превърнат в успешен екип. Станаха по-близки от всякога. Маргарет му разказваше истории за баща му, а Антон описа годините, през които бе плувал във водите на университетската политика и как илдирийците го бяха допуснали сред себе си, за да преведе Сагата за седемте слънца. Разказа й и много неща за Вао’сх.
— Ще свикна — каза той. — Много истории за кликисите ни чакат да ги запишем. Това е най-важното.
— В такъв случай е време отново да се срещнем с люпилото.
От всички разпръснати кошери единствените кликиси, които продължаваха да функционират, бяха онези, които се намираха най-близо до Единственото люпило на корабите-рояци над Земята. Останалите буболечки продължаваха да са в хибернация, от която може би никога нямаше да излязат. Дейвлин-люпилото не бе успял да превъзмогне осакатяващото въздействие на кликиската сирена, но Маргарет не беше сигурна колко силно изобщо се е опитвал. Внезапното парализиране на толкова много части от кошерното съзнание бе дало на Дейвлин пролуката, от която се нуждаеше, за да се наложи за постоянно със своята силна и независима личност.
Във вътрешността на вонящата на гнило централна зала огромната маса от ларви и отделни късове се бе превърнала в помръдваща скулптура на лицето на Дейвлин Лотце, с по-ясни черти отпреди. Маргарет пристъпи към ужасяващия образ.
— Останалата част от човешката раса може и да не го знае, Дейвлин, но ти сам навярно спаси всички нас.
— Ще се погрижа да разкажа тази част от историята — каза Антон.
— Има други истории, които трябва да запазиш за поколенията — каза люпилото.
— Така е — съгласи се Маргарет. — Трябва да ни помогнеш да разберем, Дейвлин.
— Ще ви помогна — каза той със своя зловещ, излизащ с неравен ритъм от всички части на скулптурата глас — Слушайте.
Маргарет и Антон прекараха дни наред в залата на люпилото, докато личността на Дейвлин извличаше нови и нови генетични спомени от кликисите. Разказа им за нечуваните от никого досега исторически песни на кликисите, за предишни роенета, за Единственото люпило, за създаването на черните роботи и подчиняването им… както и за предателството, което едва не бе унищожило кликиската раса.
Антон записа и анотира всички разкази, като дори превърна извънземните мелодии във фон, докато Маргарет разпитваше люпилото. Бе запленен и изпълнен със страхопочитание пред мисълта, че записва нечувана досега епична история, която можеше да съперничи дори на Сагата за седемте слънца.
— С цялото си сърце ми се иска Вао’сх да можеше да е тук с нас.
Маргарет разбираше привързаността му към стария му колега.
— А на мен ми се иска Луис да можеше да е тук. — Усмихна му се. — Но нали сме заедно. Поне засега това е достатъчно чудо само по себе си.
167.
Съливан Голд
Катерът на Слънчевия флот кацна на Добро и отвори люковете си. Съливан хвана Лидия за ръка и излезе навън.
— Не забравяй: не съм ти обещал никакъв лукс, но поне няма да има фероуи. Хидрогите също ги няма. Илдирийската империя и Конфедерацията са съюзници. — Гласът му затихна. — Няма да е чак толкова зле, нали?
— Вече ми идват наум сума ти неща, които ще ми липсват — отвърна Лидия, но на устните й се появи усмивка. — И много други, които няма, например председателят Венцеслас и чистачите му. Ще се опитаме да извлечем най-доброто от тукашните условия. А освен това сме заедно.
Останалите членове на семейството му също слязоха. Бяха преживели достатъчно бъркотии и сега се радваха, че отново са на твърда земя.