— Не, няма да останем тук. — Нира погледна към задната част на кораба; децата се забавляваха с някакви ханзейски филми. — Времето, което всички ние прекарахме на тази планета, е повече от достатъчно.
Щом „Любопитство“ и „Сляпа вяра“ кацнаха, въодушевените колонисти се притекоха да им помогнат да разтоварят доставките. Рлинда надзираваше работниците и наблюдаваше как припасите намаляват все повече, докато товарното помещение не се изпразни.
Нира — държеше една фиданка — се поколеба на долния край на рампата. Осира’х я улови за ръка и каза:
— Хайде, майко. Да не си забравила пътя?
И тя, също като другите деца, носеше малка саксия с фиданка от световната гора. Шест нови световни дървета за Добро.
— Как ще го забравя.
Нира се усмихна и шестимата заедно пристъпиха от рампата на земята.
Минаха през възстановения колониален град в малка процесия. Очите на Нира се наляха със сълзи, но тя не ги избърса. Оградите бяха изчезнали, бараките за разплод — изгорени, жилището на губернатора на Добро — сринато. Едва позна мястото. Толкова много от сенките и петната милостиво бяха изчезнали.
Някога разделените илдирийско селище и човешки затвор сега се бяха слели, сградите бяха смесени. Нира позна доста от колонистите и видя, че отношението им към бившите затворници е съвсем различно. Илдирийците наистина им помагаха. Знаеше, че трябва да зараснат много рани — и по пейзажа, и в сърцата на хората. Но обитателите на Добро очевидно вървяха към изцеление.
Може би щеше да се получи. Добро можеше да стане чудесна колония.
Децата, щастливи и развълнувани, подскачаха из тревата и бурените.
Нира не се учуди, че собственият й гроб все още съществува. Мюри’н го намери първа и повика всички.
Нира се почувства някак объркана, когато погледна излъскания геометричен камък на мястото, където губернаторът Удру’х уж я бе погребал. Холографският образ на лицето й — много по-младо и невинно — все още блестеше отгоре. Децата й изглеждаха запленени от изображението.
— Много си красива — каза Род’х.
Нира коленичи на острата трева и за един дълъг миг остана загледана в образа си. Спомняше си всички години, прекарани в лагера за разплод. Знаеше, че Джора’х е идвал да скърби до този камък, повярвал в лъжата за смъртта й.
Беше време да заличи лъжата. Взе кристала с данните и захранващия го пакет. Макар че жестът й бе символичен, изведнъж се почувства по-свободна.
Хората на Добро щяха да се излекуват. И тя също.
— Защо го направи, майко? — попита Осира’х.
Нира сложи саксията си на земята.
— Защото дойдохме, за да построим нов паметник — такъв, който е много по-важен.
И започна да дълбае дупка в земята, за да пресади дръвчето. Децата й помогнаха и скоро малкото световно дърво бе положено в новия си дом. Нира отстъпи назад и с радост погледна делото им.
— А къде да засадим останалите? — попита Гейл’нх.
Нира отбеляза места на достатъчно разстояние едно от друго, та растящите дървета да не си пречат, но достатъчно близо, за да могат да споделят силата си, а корените им да се докосват и преплитат под земята.
— Някой ден тук ще израсте прекрасна горичка — каза тя.
Да пренесе тук ума на световната гора бе нейният начин да прости на Добро. Дърветата щяха да израстат високи и силни.
Когато приключиха, се върнаха при корабите. Преливаща от щастие и облекчение, Нира бе готова да забрави горчивите спомени от това място. Заляна от огромна вълна на обич, разпери ръце и притисна петте си деца към себе си.
Това бе единственият спомен, който искаше да запази от Добро.
169.
Орли Ковиц
Орли смяташе, че въпреки многото години, прекарани с хората, ДД едва ли разбира какво означават деликатните нюанси в човешкото изражение, но все пак се постара да не позволи на въодушевлението си да проличи. Едва успяваше да сдържи усмивката си, докато използваше специални платове, за да изтърка и излъска приятелското компи.
— Винаги съм се старал да поддържам максимална чистота, Орли Ковиц. Все пак оценявам вниманието ти към подробностите. След неотдавнашните си затруднения съм малко износен и обезцветен.
— Имам изненада за теб и искам да си колкото се може по-хубав.
— Каква?
— ДД, ако ти кажа, няма да е изненада.
Малкото компи се замисли.
— По дефиниция си права.
Орли хвърли поглед към часовника и бързо забърса за последен път раменете и тила на компито.
— Време е да тръгваме. Господин Стайнман ни е уредил транспорт.
— Разпалваш любопитството ми.
— Добре.