Изрева мислите си към всички зелени жреци — мислеше не за самия себе си, а за световната гора:
— Дайте на дърветата силата си! Не се отчайвайте!
Сели беше права, като му го напомни, и той се опита да й помогне, като се съсредоточи върху мисълта за надеждата — този глупав, но смел човешки порив да се бориш дори когато битката изглежда загубена.
Преди време малката му сестричка и Солимар бяха танцували за дърветата и така бяха събудили семената на живот в световната гора. Верданите и техните водни съответствия, венталите, просто не притежаваха тази упорита, глупашка решимост да изтръгнат победа от почти сигурно поражение. Хората обаче я имаха. Сега, дори когато огньовете на фероуите обгръщаха огромното му тяло и си пробиваха път все по-дълбоко в него, Бенето призова останките от зелени жреци, въплътени в други кораби-вердани, да не се предават.
Самият той се сражаваше геройски срещу новосъздадените фероуи дори когато пламъците засвяткаха по трънливите краища на най-външните му клони. Верига искри рикошира нагоре и после надолу по кората на широкия му ствол, но той успя да угаси първите огнени вълни. Значи имаше надежда!
Около него верданските бойни кораби пушеха на ръба на запалването и превръщането си в живи факли. Далеч надолу Бенето чувстваше как основната част на гората се бори, докато новите фероуи се прехвърляха от дърво на дърво. Огнените същества водеха свирепа битка за всяка победа, но дърветата можеха да ги отблъснат. Самият Бенето им го бе показал и не бе сам в борбата си.
Останалите кораби-вердани, както и зелените жреци на земята, сливаха силите си. Сестра му, Сели, бе сред най-яростните бранители. Двамата със Солимар използваха всичките си умствени умения, за да защитят гората.
Мислите на Бенето прогърмяха през телевръзката: „Можем да отрежем фероуите, преди техният огън да ни надвие“.
Верданските бойни кораби потръпнаха, докато извличаха сила от световната гора, изтръгваха я от собствената си сърцевина, заставяха се да изтърпят болката.
Пламъците в тялото на Бенето станаха още по-горещи и яростни и той не успя да ги прогони изцяло. Бореше се с такава ярост, че най-дебелият му клон се пропука по дължина и сияещата златна кръв от беловината му се изсипа в космоса. Пламъците си пробиха път още по-навътре, вмъкваха се в новопоявилото се слабо място.
Наблизо в космоса още два вердански кораба-дървета загубиха битката с фероуите. Силите им отслабнаха и накрая трънливите бойни кораби се превърнаха в корони от ликуващи пламъци.
Дори и така обаче заразените дървета не позволяваха на фероуите да ги обсебят. Вместо да се превърнат в плам-дървета, двата загубени вердански кораба преднамерено се оставиха да ги изпепелят докрай. Частици въглен заблестяха и се понесоха из космоса.
Бенето продължаваше да се съпротивлява, но пламъците го разяждаха, проникваха все по-дълбоко в сърцевината му — и той не можеше да спре да гори.
13.
Адмирал Шейла Уилис
Със стотици по-малки бойни съдове от ЗВС в бойната си група — ремори, танкери за гориво, товарни кораби, совалки и наблюдателни кораби — Уилис успя да организира невероятно добра противопожарна команда. Това не беше част от военното й обучение, но хората й провериха всички данни за огнеборството, които имаха в системата си. Останалото щеше да им се изясни в процеса на работа.
Като използваше собствената си совалка, приземена в средата на една поляна, за полеви команден пост, Уилис наблюдаваше мониторите и се мръщеше или проклинаше, когато в обсега на системата влизаха образи на разузнавателни кораби. Активира комуникационната система и изкрещя:
— Ако до пет минути не видя над тези дървета да се лее вода, ще ви накарам да си помислите, че службата ви при генерал Ланиан е била песен!
— Идваме, адмирале — долетя през пращенето един глас. — Първа ескадрила е на място след четири минути и половина.
Първите ремори и танкери за гориво пикираха и отвориха товарните люкове, за да изсипят вода над горящите световни дървета. Във въздуха се вдигна пара и си проби път през гъстите корони.
Колкото и странно да бе, фероуите заблестяха още по-силно, докато извличаха енергия от световните дървета, за да се преборят с водата.
Уилис чу стенание и се обърна към Сели и Солимар. Двамата младежи се бяха привели над фиданките си в командната совалка, и двамата свързани чрез телевръзката. Бяха се качили в совалката, за да действат като посредници. Очите им бяха затворени, лицата им бяха сгърчени в еднакви гримаси — влагаха в борбата цялата сила на сърцата и ума си. Сели изсъска от болка и сграбчи фиданката си, после примигна, но очите й гледаха невиждащо. Гласът й прозвуча странно безизразно: