Като го видя да я прегръща, генералът се ухили подигравателно.
— Значи Патрик Фицпатрик III, с неговото безупречно родословие, си е намерил красива скитница за любовница. Колко сладко!
— Тя не ми е любовница, а съпруга.
Ланиан избухна в смях.
— И смяташ, че баба ти ще те подкрепи, ако узнае за това?
Патрик отвърна спокойно:
— Сигурен съм, че сватбеният й подарък вече е на път. — Не спомена, че е пропуснал да изпрати покана на Мадам Брадвата.
Техникът най-после бе успял да извика на екрана цели редове цифри.
— Мисля, че намерихме всичко, генерале. Като се изключат очакваните загуби на товарни кораби и няколко допълнителни товарни съда, които успяха да се изплъзнат от мрежата ни още в началото, сме осигурили и прехвърлили всичкото налично гориво от тези небесни мини.
— Значи работата ни тук е приключена. — И Ланиан отправи самодоволен поглед към навъсените скитници в операционния център. — Ще се върнем, когато му дойде времето. Убеден съм, че председателят Венцеслас ще иска да поеме управлението на мините ви.
Лейтенантът с невинните очи нахлу в операционния център, изчервен от вълнение.
— Генерале! Засякохме следа от един от корабите, към които прикрепихме проследяващи устройства. Ако заповядате, можем да го проследим до друга скитническа база или производствена фабрика.
— Да, заповядвам. „Голиат“ да се подготви за незабавно излитане.
Скоро нападателите от ЗВС напуснаха мината в голяма тромава група, също като пчели, натоварени с цветен прашец.
15.
Маргарет Коликос
Маргарет се чудеше дали всички тези колонисти и тяхното бягство не са били само сън. Орли Ковиц, Хъд Стайнман, Тасия Тамблин, Роб Бриндъл… Дори вярното компи ДД вече не беше с нея. Да, те се бяха измъкнали. А тя бе съвсем сама… съвсем сама с чудовищата.
Но нали тъкмо тя бе помогнала на всички тези хора да избягат. Ако щеше да полудява, отдавна трябваше да се е случило. След всички тези години, прекарани на ръба на оцеляването, със съзнанието, че неразбираемото кошерно съзнание може да я убие, когато му скимне, Маргарет бе използвала поведението на кликисите срещу самите тях. Бе направила така, че обречените колонисти да избягат, преди насекомите да ги убият. Почти сто души бяха избягали от Ларо, включително и скъпият ДД.
Но люпилото не бе позволило на Маргарет да избяга. Докато останалите тичаха към кораба, група кликиски войници я бе отделила от тях и я бе пленила. Кошерното съзнание не искаше да я пусне и Маргарет нямаше представа защо. Като посланик ли искаше да я използва? Като източник на музика? Като домашно животинче от човешка порода?
— Защо ме заловихте, щом не искате да правя нищо? — изкрещя тя на люпещите се насекоми.
Но новото люпило предпочете да не й отговаря. Тя вдигна един камък и го запрати към един кафяв копач, покрит с разноцветни пръски, но камъкът отскочи от хитиновата броня.
Никой не й обръщаше внимание.
Натрапчивото им цвърчене се забиваше в мозъка й. Смрадта на разложение и киселите миризми на насекомите пареха носа и гърлото й. Жълто-кафявата пустота на пейзажа сега й се струваше по-сурова, а ръбовете — по-остри, дори под бледото небе. Очите я боляха, сърцето също. Беше безпомощна.
Отново прокле кликисите, че я държат като затворничка. Толкова й бе приятно отново да е сред хора. Липсваха й ДД и Орли, а също така и синът й Антон, когото не бе виждала от години. Не знаеше и какво се е случило с Дейвлин Лотце. Предполагаше, че е мъртъв.
Кликисите бяха спрели да общуват с нея, така че не можеше да получи отговор на нито един от въпросите си. Макар че вървеше свободно сред тромавите насекоми и необезпокоявано си проправяше път сред редиците им, съществата се отнасяха с нея така, сякаш е дърво или скала, които трябва да избягват.
— Кажете ми защо искате да остана тук.
Не успя да различи никакъв отговор в постоянното им цвърчене и бръмчене.
Тръгна към границата на онова, което доскоро бе процъфтяваща човешка колония, а сега — само руини. Обработваемата земя бе изцяло окупирана от кликисите. Насекомовидните войници крачеха напред-назад, забързани по своите неотложни неразбираеми задачи. Строители мажеха кофражи с насмолен цимент, издигаха нови укрепления, в които да се поберат още повече кликиси — разширяваха кошера в очакване на нови завоевания.
Насекомите никога не спираха да се движат, дори за миг. След Великото роене воюващите кошери искаха да унищожат всичко — всички други люпила, ненавистните черни роботи, всички човешки колонии, които се изпречеха на пътя им. Кликисите нямаше да спрат, преди да стигнат до края, преди да е останало само едно люпило.