Новосъздадените фероуи се вкопчиха в завладените дървета и безнадеждно започнаха да изстрелват пламъци във въздуха, но единственият отговор бе гръмотевичният трясък, с който венталите изразяваха гнева си. Гневен звук — от венталите! Сели се засмя — така се радваше да го чуе. Облаците се събраха над последната група млади фероуи и освободиха последен яростен порой.
Отърсили последните остатъци от страха си, зелените жреци прегърнаха стволовете на дърветата — добавяха своята сила към тяхната, окуражаваха верданите да се съпротивляват. Сели и Солимар вдигнаха лица към небето и оставиха свежите капки да намокрят кожата им и да облекчат болката от изгарянията.
19.
Бенето
Високо над планетата дървесният кораб на Бенето се сражаваше с пламъка, който бе проникнал в мъзгата му — в кръвта му. Пристигането на венталите бе предизвикало дъждовна буря, която се изливаше над Терок и енергизираше мрежата на корените на световната гора.
Чрез собствената си нежелана връзка с живите пламъци Бенето почувства агонията на младите фероуи, докато загиваха един по един. Макар че не можеше да угаси смъртоносния огън, който го изгаряше, той можеше да установи контрол над собственото си огромно, покрито с тръни тяло. Да, щеше да го насочи, накъдето пожелаеше; щеше да контролира борбата. Почувства как взема надмощие.
„Идваме“ — предаде Бенето на Сели през телевръзката.
Като оставяше зад себе си диря от пушек и огън, групата дървесни кораби се насочи надолу. Уловени в капан в тялото на Бенето, огнените същества се гърчеха, мъчеха се да го накарат да промени посоката, но той усещаше, че вече е по-силен. Вкара своето тяло-кораб право в гъстите сиви облаци и ги остави да измокрят огромния ствол и дебелите клони. Венталският дъжд разяде живия огън в тялото му като киселина и фероуите се отдръпнаха. През телевръзката той чу как другите пилоти вердани надават радостни викове, докато влизат в енергизираните облаци.
Дървото на Бенето, от което със съскане се вдигаше пара, се наклони към упоритите места, където се бяха концентрирали най-много фероуи, но те не бяха най-голямата пламнала част.
„Можем да спасим дърветата около вас. Пресечете връзката си със земята. Ще ви отведем, така че фероуите да не могат да се разпространят по-нататък“.
За разлика от хората, верданите не притежаваха индивидуалност; всяко отделно дърво представляваше просто проява на всеобщия разум и всяко бе свързано с другите. Бенето трябваше да изреже от световната гора всички заразени дървета — включително самия себе си и другите вердански бойни кораби, които вече бяха прихванали огъня.
Докато дъждът продължаваше да се лее, горящите дървета започнаха да действат из цялата пламтяща горичка. През разума на световната гора Бенето чуваше риданията на Сели. Опита се да я ободри, но нямаше какво да й каже.
Скупчените един до друг бойни кораби сграбчиха с трънливите си клони горящите стволове, а после се заиздигаха нагоре. Корените на дърветата започнаха да се изтръгват от почвата. Вътре в дърветата новосъздадените фероуи се мятаха и се съпротивляваха, макар да знаеха, че не могат да спечелят — че няма как да избягат. Бенето и другите кораби се издигнаха високо над световната гора и отнесоха пожертваните дървета в разредената атмосфера, като отново минаха през светкавиците на венталите.
Бенето отнесе заразените обречени дървета далеч, много далеч от Терок.
Отначало, след поражението на хидрогите, всички вердански кораби се бяха отдалечили от Терок с намерението никога да не се върнат. После ги повикаха обратно, за да защитят Терок, но те си спомняха какво бяха видели по пътя. И сега Бенето се сещаше за едно идеално място да се отърве от коварните новородени фероуи.
Горящите дървесни кораби летяха с главоломна скорост, сякаш можеха да надбягат агонията от пламъците, и скоро се приближиха до това, което някога бе бинарна звездна система; една от звездите — син гигант — бе експлодирала в нова и бе оставила след себе си необикновено гъста следа.
Черна дупка.
Втората звезда също се бе уголемила — сега представляваше червен гигант. Гравитацията от черната дупка привличаше ивици газ от външните слоеве на червения гигант и ги увличаше във все по-буйна спирала надолу, към точката на абсолютното изчезване.