Като влачеха подпалените, изтръгнати от корени дървета през космоса, верданските кораби последваха реката горещи газове, които се отделяха от червения гигант. Летливите гравитационни нишки ги привличаха все по-близо и скоро хватката им щеше да стане окончателна и смъртоносна. Живите пламъци в стволовете им обезумяха и започнаха да горят още по-силно, докато се опитваха да се освободят. Новата вълна от болка, излъчваща се от Бенето, накара Сели да изкрещи там далече на Терок.
Въпреки че неговият дървесен кораб летеше сред група от заразени световни дървета, Бенето оставаше все така свързан с малката си сестричка. Пламтящите вердански кораби едва издържаха на болката, но успяваха да задържат новородените фероуи вътре, в дървените си тела. Хищните пламъци продължаваха да гризат корените им и Бенето знаеше, че корабите трябва да побързат, преди да са се предали. Не можеше да позволи на фероуите да се измъкнат.
През телевръзката видя Сели, застанала сред изгорена ливада насред напоената с венталски дъжд гора. Тя примигна, погледна нагоре към небето и когато примигна отново, се озова до Бенето, заобиколена от празния космос. Той знаеше, че Сели усеща разкъсващата болка в сърцевината му, в неговата кръв-мъзга, в широко разперените му клони. Не можеше да я скрие.
Повечето зелени жреци не можеха да понесат да поддържат телевръзка прекалено дълго, но любовта на Сели към брат й, й вдъхна сили да понесе болката. Тя не освободи съзнанието си дори когато той се носеше през космоса. Бенето усещаше горещите сълзи, които се стичаха по бузите й — по-горещи от огъня на фероуите, който бушуваше в сърцевината му.
Огромните трънливи кораби се завъртяха около вихрушката на черната дупка. Бенето и останалите пуснаха заразените дървета и те изчезнаха едно по едно с безмълвни издихания, а ехото на телевръзката предаде едновременно ужаса и радостта от победата. Един по един верданските кораби се завъртяха в спирала, пресякоха хоризонта и пропаднаха в тъмнината.
Бенето знаеше, че Сели чувства загубата при изчезването на всеки. Тя мъчително си поемаше въздух на големи глътки, забравила за това, което ставаше около нея на ливадата.
— Бенето… — чу гласа й той и извлече сила от близостта й.
Бе направил това, което трябваше: бе отдалечил фероуите от Терок и бе спасил останалите дървета; бе довлякъл огнените същества на място, откъдето не можеха да се измъкнат, за да причинят по-нататъшни беди. Почувства треперенето на Сели, докато сестра му се свличаше на изгорената земя. Знаеше, че ще тъгува за него, но знаеше и че Сели разбира какво е постигнал. Тя го обичаше и той също я обичаше. Любовта и надеждата притежаваха силата да изцеляват — тя и Солимар бяха научили верданите на това. Бенето се радваше, че го бяха направили.
Сели се обърна към Солимар, притисна лице към мускулестите му гърди и се разтърси от ридания. Знаеше, че е свършено.
В последния миг, преди да премине гравитационната точка, от която нямаше връщане, Бенето отново прегърна със съзнанието си далечната световна гора и се изля в нея. Болката изчезна, докато неговото тяло-дърво падаше в чистата пепел, примесена с космически прах и газове… и после се завъртя надолу и изчезна завинаги.
20.
Губернаторът на Хирилка Райдек’х
Не бе възможно цялото население на Илдира да се скрие от фероуите, но всеки се вкопчваше във всяка защита, която можеше да намери. Младият Райдек’х, истинският губернатор на Хирилка, се криеше дълбоко в старите мини заедно с престолонаследника Даро’х.
Копачите работеха усилено, за да разширят тунелите и да издълбаят големи пещери в недрата на планината, както и множество нови тунели за евакуация в случай, че потрябват. Пред пещерните отвори бяха поставени постове, които следяха да не дойдат огнените кълба на фероуите.
Райдек’х седеше на входа на една от пещерите, гледаше огряната от слънцето земя и се опитваше да измисли някакво решение, което да предложи на престолонаследника. На Хирилка — планетата, която се предполагаше, че управлява — имаше огромни ветровити равнини, които се използваха за земеделие. Райдек’х не бе роден, за да живее в тунели под земята. Никой илдириец не бе роден за такъв живот.
Въпреки че инженерите бяха донесли блестители, за да осветяват подземните помещения, Райдек’х бе усвоил навика да спи навън и да използва събраните скришом дървета, за да накладе малък, безопасен огън. Сега, седнал край ярките пламъци до входа на мината, той гледаше никога незалязващата светлина на многобройните слънца и размишляваше. Макар че бе още неопитно момче, станало губернатор по чиста случайност, Райдек’х бе твърдо решен да помогне.