— Не можете и да си представите колко голяма щета нанесохте, адмирале.
Докато въвеждаше Джора’х в лайнера, Диенте направи лек скован поклон, но извърна настрана тъмните си очи.
— Ще ви заведа до предназначената за вас каюта. Имам заповеди да огранича до минимум контакта между вас и моя екипаж, щом излетим. Наредено ми е да ви осигуря спокойствие и тишина.
Джора’х усети как го полазва ледена тръпка. Нира вече му липсваше, но той се опита да закали сърцето и ума си срещу предстоящото изпитание.
— Разбирате ли какво ще ми струва да оставя другите илдирийци тук на Луната?
Поведението на Диенте му подсказваше, че дори и той не одобрява действията на Венцеслас… но в крайна сметка председателят вече не търсеше одобрение от никого.
— Разбирам, че нямам избор.
Джора’х горчиво поклати глава.
— Мислех, че човешките същества винаги имат избор.
— Значи не разполагате с всички факти. Последвайте ме.
Докато го водеше по рампата и после по коридорите, Диенте преднамерено му показа войниците в лайнера.
— Макар че този полет е само изпитателен, на борда има петстотин души от ЗВС. Моля ви, не ме принуждавайте да правя нещо, за което ще съжалявам.
— Не съм глупак, адмирал Диенте. Трябва да остана жив, за да спася поданиците си, колкото и време да ми е нужно.
— Значи се разбираме. — Диенте му направи знак да влезе в някогашната си богато украсена каюта — голямото помещение, което бе споделял с Нира. Без нея, без екипажа му целият кораб изглеждаше студен и мрачен.
Адмиралът затвори вратата зад него. Джора’х не провери дали е заключена — не искаше да знае отговора.
Председателят Венцеслас не си бе направил труда да го изпрати, макар че всеки миг от заминаването и всяко движение на Джора’х несъмнено се записваха. Навярно Венцеслас се усмихваше самодоволно и се поздравяваше за блестящата стратегия.
Засега, докато лайнерът все още се движеше в лунна орбита, Джора’х усещаше тизма от илдирийските пленници, затворени наблизо, но по-късно, когато почувства как машините на кораба се ускоряват и огромният кораб започна да се отдалечава, слабите нишки изтъняха и се изпънаха. Хората му бързо останаха далеч зад тях.
Джора’х седеше сам в ярко осветената каюта, стискаше преплетените си пръсти и се мъчеше да се съсредоточи. Той беше магът-император. Трябваше да овладее страха си. Макар да усещаше как връзката отслабва с всеки миг, не можеше да позволи на хората си да почувстват безпокойството му през тизма. Заради тях трябваше да е силен — по-силен от всякога.
Когато бойният лайнер се устреми в празнотата на космоса, Джора’х почувства как и последните нишки се късат като тънките струни на изящен музикален инструмент под натиска на груби, хищни ръце. „Няма ги вече“.
Строполи се на удобното легло, където двамата с Нира бяха споделяли мислите и мечтите си, където бяха изпитвали такова задоволство. Стори му се, че не може да диша, сякаш всичкият кислород в лайнера бе изсмукан от някакъв суров, безпощаден вакуум. Никога не си бе представял такава всеобхватна празнота.
Затвори очи и стисна зъби. Разпери ръце, съсредоточи се и изпрати съзнанието си в тази бездна, колкото можеше по-далеч. Опита се да достигне някого, когото и да е, но в отговор почувства да му крещи единствено студена лудост.
— Аз съм магът-император! — извика той през стиснати зъби и продължи да търси някоя приятелска мисъл, която да му помогне да издържи. Но вселената бе огромна и празна.
За свой ужас Джора’х осъзна, че са изтекли само няколко секунди.
22.
Сирикс
Сирикс и неговите черни роботи крачеха през руините на скитническата база „Глупостта на нападателя“, вървяха през каменните тунели и проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в астероида-крепост. Немощните човешки обитатели на базата бяха мъртви, телата им бяха разпръснати навсякъде.
Макар че шуплестият астероид бе защитен от носещи се в десетки, дори стотици орбити скални късове, за роботите на Сирикс бе детска игра да планират и осъществят завладяването на базата. С една-единствена бърза операция те бяха съборили атмосферните куполи, бяха отворили коридори в космоса и бяха нахлули през избитите врати в товарните отделения. Някои скитници се бяха опитали да избягат; други бяха решени да защитават инсталацията. И едните, и другите бяха избити. Както гласяха изричните инструкции на Сирикс, оцелели нямаше.
Двете му протежета, ПД и КТ, го следваха с отсечени стъпки, горящи от желание да му помогнат. На едно място за връзка с централните компютри на базата КТ се опита да се свърже със системите.