Руса’х усещаше как се разкъсва между две могъщи задължения, които се бяха превърнали в движеща сила в живота му: да напътства и контролира хората от Илдира и да продължи да възкресява фероуите. Огнените същества вътре в него не ги беше грижа за империята: тяхната битка имаше много по-сложни измерения. Той обаче искаше да спаси хората си.
За свое раздразнение бе научил, че новите искри на фероуи на Терок са били унищожени. Верданите се бяха съпротивлявали с неочаквана сила, подпомогнати от вентали, зелени жреци и дори човешки бойни кораби. Това определено бе неуспех за фероуите, но не и за Руса’х: той имаше всичко, от което се нуждаеше, тук, на Илдира… освен мага-император Джора’х, който отказваше да се върне при хората си независимо колко високо го призоваваха.
Рано или късно Руса’х щеше да намери брат си. Беше само въпрос на време.
С пламтящия си кораб той полетя над покривите на Миджистра, взираше се надолу към паметниците, музеите и вече пресъхналите фонтани. Залата на паметителите беше празна, а обзавеждането вътре — изгорено. По-голямата част от домовете на занаятчиите и общите жилища за металурзи, технолози и така нататък беше изгоряла. Руса’х премина над един медицински център и няколко склада с храна за население, което вече го нямаше.
Острото усещане за празнота го натъжаваше. Сега, когато хидрогите бяха затворени във вътрешността на своите газови гиганти, фероуите можеха да летят, където им хрумне. Можеха да унищожат всичко, което пожелаят, и да се разрастват все повече, докато накрая станат доминиращата сила в целия Спирален ръкав и дори отвъд него.
Руса’х протегна съзнанието си през огромно пространство и се присъедини към фероуите, които прескачаха от една звезда на друга през транскоридорите си. Сега беснееха в наскоро пробудената Дурис-Б, където бяха задействали ядрени реакции и отново бяха запалили звездата. Бяха събудили и много други стари звезди, на които някога се бяха разигравали битки — възвръщаха си териториите, които хидрогите им бяха отнели.
Но Илдира беше негова. Илдирийците бяха негови. Отново наблъска този факт в съзнанието на фероуите.
Под огнения си кораб забеляза група отчаяни бежанци да излиза от склада, от който бяха взели провизии за един от лошо скритите си лагери. Илдирийците трябваше да останат в Миджистра и да му благодарят, че ги е върнал в Извора на светлината.
Но когато го забелязаха, те побягнаха в жалък ужас, като не един и двама изпуснаха храните, които носеха. Руса’х можеше да ги подгони. Само с една мисъл можеше да изпрати пламък и да изгори сградите, в които се криеха. С едно движение можеше да открадне душепламъците им, за да подсили огъня на фероуите.
Но предпочете да не го прави. Макар че чувстваше как неуморните същества бушуват под кожата му, им се противопостави. Не можеше да позволи на фероуите да се размножават неконтролируемо. Първоначално възнамеряваше да ги използва, за да постигне собствените си цели, но влиянието му над тях си имаше граници. Техният хаос бе доста силен.
Огнената му колесница обиколи цяла Миджистра, преди накрая да се върне в Призматичния палат. Във въздуха над главата му летяха десетки огромни огнени кълба, постоянно гладни, капризни, неконтролируеми. Нямаха търпение да намерят нещо, което да унищожат.
Може би фероуите биха могли да му помогнат да намери Джора’х…
26.
Магът-император Джора’х
Отчайващо сам на бойния лайнер — далеч от Земята, от Илдира, от всеки — Джора’х се бореше да запази разсъдъка си. Свит в каютата си, той не знаеше колко дни са изминали. Чувстваше само изпълващата го празнота, която заплашваше да го погълне завинаги.
По-голямата част от живота си бе прекарал с убеждението, че Илдирийската империя е всемогъща и всеобхватна. Из целия Спирален ръкав имаше отломъчни колонии, така че мрежата на тизма се разпростираше навсякъде. Колко малко знаеше тогава!
Макар да чувстваше слабост чак до мозъка на костите си, той се застави да стане от леглото. Като маг-император не биваше да си позволява да изглежда победен. Направи със залитане три крачки към ярките блестители, вградени в стените, вперил поглед в бялата светлина: превръщаше я в пристан и убежище.
Поне не беше тъмно. Председателят Венцеслас не го бе подложил на това мъчение — все още не.
Ако извикаше, ако се предадеше, ако се закълнеше да направи това, което искаше Ханзата, дали адмиралът от ЗВС щеше да го върне при хората му? Едва ли. Джора’х бе убеден, че щом се върне в базата на ЗВС на Луната, председателят Венцеслас вероятно ще се опита да го измами. Никога не би го оставил да си отиде.