Отвън залата на люпилото изглеждаше висока и неугледна, с наклонени кули от всяка страна. Войниците бутнаха Маргарет в тъмното отверстие на централната сграда и тя влезе. С назъбените си крайници с остри като бръснач ръбове кликисите можеха да я насекат на парчета буквално за миг… но пък през последните години можеха да го направят безброй пъти. Тя знаеше, че няма да я наранят — поне не още.
Маргарет беше учен и двамата с Луис бяха изучавали античните руини, останали от тази смятана за изчезнала раса, години наред. Знаеше за кликисите толкова, колкото можеше да знае човешко същество за този извънземен вид. Изпъна рамене и закрачи редом с войниците по дълги виещи се коридори, които й приличаха на спираловидната черупка на раковина. Близостта на многобройните кликиси засили миризмата, която й напомняше на вкисната течност, развалени яйца, разлагаща се риба и стара пот — съвкупност от феромони и химически сигнали.
Войниците, които я придружаваха, я въведоха в изкуствена централна пещера, която бръмчеше, жужеше и беше пълна с ужаси. Главите на повече от сто победени люпила лежаха на пода, натрупани като трофеи една върху друга. В средата на залата, до чудовищната плячка, мърдаше огромна буца, състояща се от милиони тела, които се въртяха и потръпваха, всяко само за себе си — люпилото.
Маргарет спря. Вонята й пречеше да диша. Люпилото на Ларо започна да приема форма, която да се изправи пред нея. Купчината започна да се движи — стотици компоненти започнаха да се групират, като пиксели на широк и сложен образ. Докато люпилото приемаше конкретен облик, Маргарет осъзна, че у него има още нещо, което го отличаваше от предишните въплъщения на кликиското кошерно съзнание.
Не само войниците, но и стотици работници, копачи и други породи се бяха скупчили един до друг като богомолци в църква. Шумът, който издаваха, скоро стана нещо повече от непрестанното помръдване на крайници, крила и черупки. Маргарет долови тракане на човки и стържене на хитин, които се сливаха, за да създадат музикални звуци. Разбра, че чува език.
През годините, прекарани сред кликисите, Маргарет се бе научила да комуникира с тях, макар и грубо. Разбираше част от звуците и писукането им и сама можеше да издава подобни на тях. Сега обаче звуците се бяха променили. Бяха все така странни, но все пак представляваха нещо познато. Дума.
— Маргарет.
Звуците, издавани от войниците и работниците, се сляха в един-единствен глас като зловещ хор.
— Маргарет Коликос.
Никога досега кликисите не се бяха опитвали да изговарят човешки думи. Според Маргарет насекомите дори не разбираха смисъла на имената.
Стресната, тя направи крачка назад и се блъсна в бодливото тяло на един войник, но той дори не помръдна. Тя се обърна отново към люпилото, което продължаваше да се променя като гигантски пъзел.
— Ти си по-различно от последното люпило — каза Маргарет.
Люпилото най-после приключи трансформацията си: сега се бе превърнало в нещо, което бледо наподобяваше огромна човешка глава, направена от глината в нечия непохватна детска ръка. Устата помръдна и звуците излязоха от нея като вихрушка от ветрове, които носеха по земята сухи тръни.
— Маргарет Коликос… Познавам те.
Нещо със сигурност се бе променило.
— Какво си ти? — настоя тя.
— Някога бях… поне отчасти… човек. — Човешките черти продължиха да се променят, добиваха по-завършен вид. — Човек на име Дейвлин Лотце.
Тя го погледна потресена.
— Дейвлин?
Така и не бе узнала какво се е случило с него; очевидно кликисите бяха асимилирали гените и паметта му. Но Дейвлин навярно бе повлиял по някакъв начин на образуващото се люпило, като бе запазил частица от собственото си съзнание; и тази частица сега излизаше на преден план в масата на люпилото.
— След няколко деления моят кошер придоби достатъчно човешка ДНК, за да ни направи по-човешки. — Отделните късчета се размърдаха като образ, който влиза във фокус, и сега грубото подобие на лице придоби по-голяма прилика с лицето на Дейвлин.
— Възпротивих се на ларвата на люпилото и станах част от нея.
— Твоят ум е кошерният ум на кликисите?
— Част от него. Станахме по-силни и се боря за надмощие. — Докато си спомняше как да общува с човешкото същество насреща си, Дейвлин-люпилото говореше с все по-голяма увереност. — Няма да позволя бледите човешки следи, останали от колонистите, да се разредят още повече.