Джес добави:
— Както видяхте тук, венталите наистина са се събудили и ние ще ги поведем. — Той погледна към небето, където цветовете на яркия залез ставаха все по-наситени. — Вече призовах водоносците си, за да ни помогнат да разпространим венталите, както преди. В корабостроителниците на Оскивъл се срещнахме с Нико Чан Тайлър и баща му и двамата вече са потеглили с „Водолей“ на нови мисии.
На лицето на Ческа се изписа задоволство, което измести предишния й гняв.
— Фероуите все още не го знаят, но правилата се промениха. Очаква ги голяма изненада.
31.
Кейлъб Тамблин
Студено. Самотно. Безнадеждно.
През сякаш безкрайните дни, които бе прекарал прикован тук, Кейлъб се бе сетил за много думи, с които да опише ситуацията си. Спасителните капсули не предоставяха луксозни условия, но поне беше жив. Засега…
Приклещен. Изолиран. Объркан.
Когато фероуите бяха подгонили танкера на Тамблин, Ден Перони и Кейлъб се намираха в края на системата Йон, заети със своята собствена работа и понесли на борда цял товар вентали. Кой би предположил, че чудатата нова религия на Ден, която му позволяваше да види свързаността на вселената, ще го направи уязвим за огнените същества?
Ден знаеше, че самият той не може да избяга, но накара Кейлъб да се скрие в спасителната капсула и аварийните системи го бяха изстреляли от кораба към свободата, преди да разбере какво става. Зад него водният танкер избухна, а огнените кълба повлякоха разпилените вентали към слънцето…
Кейлъб цял ден се носи в космоса, преди да се блъсне в ледената покривка на Йон 12. Неотдавна този планетоид представляваше скитническа база — фабрика за водород, проектирана от Кото Окая. Сега обаче фабриката бе унищожена… от развилнелите се кликиски роботи, доколкото си спомняше.
На осеяните с кратери ледени полета на Йон 12 не бе останало нищо — нямаше транспорт, нямаше сгради, нямаше начин да изпрати сигнал за помощ… и никой наблизо, който да го чуе, дори и да успееше да изкрещи. Кейлъб нямаше ни най-малка представа как ще се измъкне от тази ситуация.
Сложен и устойчив модел на скитниците, капсулата разполагаше със своя собствена животоподдържаща машина, както и с батерии, които можеха да запазят живота на пътниците за известно време, но не повече от една седмица. Макар че разпределяше провизиите си на малки порции и си спестяваше всяко излишно усилие, Кейлъб нямаше да оцелее достатъчно дълго, та някой да забележи отсъствието му.
Все пак имаше авариен костюм, химически генератор и няколко инструмента. Първия ден и половина прекара в сглобяването на прост химически екстрактор — нещо, което сред скитниците бе по силите и на десетгодишно дете. С негова помощ извлече водата, кислорода и водородното гориво, от които се нуждаеше, от леда отвън. Със скитническата си сръчност може би щеше да удължи оцеляването си до няколко седмици — забележително постижение, макар да се съмняваше, че някой ще го намери, за да се възхити на издръжливостта му.
Раздиран между скука и отчаяние, той облече костюма, измъкна се от капсулата и излезе „на дневна светлина“. Далечното слънце бе само една ярка звезда на фона на всички други. Йон 12 бе само една скала, при това пуста и студена. Кейлъб взе инструменти и кутия за събиране на проби и закрачи по грубата замръзнала земя.
С огромните стъпки, които правеше при тукашното слабо притегляне, му трябваше по-малко от час, за да стигне до големия разтопен кратер, където се намираха останките от това, което доскоро бе фабриката за извличане на водород на Кото Окая. Надяваше се да намери там някоя разрушена барака, нещо, което да постегне и да използва като лагер. Докато вървеше нататък, се надяваше да забележи някой генератор или кутия хранителни припаси, или дори сателитен трансмитер.
Вместо това видя само жалки останки: няколко метални късчета, няколко разтопени листове от сплав… нищо, което да му се стори особено полезно, но все пак прибра всичко. По-голямата част от базата бе разрушена при експлозията на един реактор, а всичко друго бе изчезнало завинаги в разтопения лед, който след това бе замръзнал в твърдо като желязо стоманеносиво езеро с няколко кишави петна, поддържани влажни от горещината на радиоактивните отпадъци.
Докато Кейлъб гледаше езерото, действителността се стовари върху него с цялата си сила: навярно щеше да остане тук за много дълго време и последните му, лишени от храна дни нямаше да са някак приятни. За няколко минути остана потънал в абсолютно мълчание, но не го осени никакво прозрение.