— Имам по-интересни задачи от това да си бъбря с няколко хиляди войници — изсумтя Тасия. — Щом вие гарантирате за тях, адмирале, това ми е достатъчно.
Корабите на Уилис се отправиха към най-далечната страна на широките пръстени. Там Кото бе построил чисто нов космически док, където спокойно можеше да се събере цялата група.
— На това му се вика експедитивност, Тамблин — замислено каза адмиралът. — Няма нищо общо с онова, което видяхме, когато проведохме тук операцията срещу хидрогите. Всичко това през последните години ли е построено?
Тасия потръпна.
— О, и тогава си беше тук, госпожо. Просто не искахме вие да го видите. По онова време скитниците бяха доволни да не бият на очи и да не се замесват в битките, но сега са променили философията си. Като се имат предвид гоненията, на които бяхме подложени, не можем да си позволим да продължим да сме само търговци и куриери — трябва да станем воини, благодарение на председателя Венцеслас.
Дреднаутът се приближи към една огромна рама. Ослепителни светлини огряха геометричните очертания на корпуса, менгемета задържаха кораба неподвижен, за да може работата да започне. Скитнически инженери вече пълзяха по корпуса, започваха пълна проверка.
Тасия бързо издаде заповеди за екипите на космическия док:
— Всеки от тези кораби трябва да бъде проверен и поправен.
През следващите няколко часа управителите на корабостроителницата преработиха програмата на цялата ремонтна фабрика, така че десетте манти на Уилис да бъдат разглобени на части. Колектори, сгъваеми мостици и варели с гориво бяха изкарани пред корпусите.
Истинската работа щеше да започне всеки момент; Тасия и Уилис надникнаха през предназначения за наблюдение ъглов прозорец в управителния център. Ухилена, Тасия включи комуникатора си и предаде на заетия екип:
— Да степенуваме нещата по важност: намерете някакви абразиви и разкарайте това скапано лого на ЗВС! Искам знаците на Конфедерацията нарисувани на всеки корпус.
36.
Орли Ковиц
„Сляпа вяра“ полетя припряно обратно към Оскивъл със стряскащите новини за появата на кликисите на Релекер. Когато капитан Робъртс показа образите им на екрана на скитниците в главната административна сграда, Роб Бриндъл бе озадачен.
— Но какво правят буболечките там? Никога не са имали претенции към Релекер. Това беше законна погранична база на Конфедерацията.
Тасия се вбеси още повече.
— Буболечките искат да завладеят всичко. Аз казвам да предприемем офанзива! Веднага щом корабите на адмирал Уилис излязат от дока, ще разполагаме с повече от достатъчно огнева сила, за да смачкаме тия гадинки.
— На Релекер не е останал никой, когото да спасим — каза Орли. — Няма нищо за спасяване.
Скитниците, особено тези, които не се бяха изправяли лице в лице с кликисите, се мусеха и ръмжаха недоволно.
— Достатъчно бягахме и се крихме! — заяви една сбръчкана стара жена. — Някой трябва да даде на тия буболечки един хубав урок.
— Ами фероуите? — попита Лиона, зелената жрица. — Съвсем скоро фероуите нападнаха Терок.
— А зевесетата нападнаха Голген — допълни Роб.
— Прекрасно е да имаш толкова много врагове, че да можеш да си позволиш да избираш — заключи господин Стайнман.
Въпреки че не спираше да мърмори как копнее да се отпусне и да се пенсионира, Стайнман прекарваше по-голямата част от времето си в лабораториите, където Кото Окая си играеше с разни нови идеи. В началото на кариерата си Стайнман бе известен като любител на рисковете, докато изследваше неизвестната дотогава кликиска транспортална мрежа. Сега искаше само да се установи някъде и да живее спокойно, но се налагаше да е постоянно зает с нещо.
Орли и ДД, който предано вървеше до нея, завариха двамата в лабораторията на Кото. Орли нямаше дом, в който да се прибере, и бе достатъчно голяма да се грижи сама за себе си, да поема отговорност. Сред скитниците всяко момиче на нейната възраст вече работеше рамо до рамо с всички останали, а Кото нямаше нищо против да позволи и на нея, и на господин Стайнман да му помагат.
Лабораторията представляваше куха скала, като празна черупка от орех, покрита с купол от прозрачни застъпващи се чинии, през които просветваше отразената светлина на газовия гигант.
Кото и господин Стайнман се бяха съсредоточили върху малкия хидрогски кораб, който им бе доставила адмирал Уилис. Дори след всички изпитания, през които беше преминал корабът, гладката му кристална повърхност сияеше с всички цветове на дъгата. Като мърмореше нещо неразбрано, Кото пъхна глава в отворения люк. Двете му изследователски компита, КР и ГУ, работеха до него: водеха си бележки, правеха проби и довършваха най-различните задачи, които Кото бе започнал.