Константин Константинов
Пепел
Те се качиха запъхтени, когато сирената даваше сигнал за тръгване.
След минута-две дървеният мост бе изтеглен и параходчето, което кръстосваше всеки час между Венеция и Лидо, се отдели от брега. Винтът весело зашумя, около него кипна бледозелена пяна, островът изведнъж се отмести, заплува надясно и почна да се смалява заедно е всичко върху него — алеи, пъстри бараки, вили и грамадните хотели в дъното. След малко заливът се откри неочаквано, блеснал в летния следобед и слят на изток с освободеното от брегове море.
Палубата беше претъпкана от хора. Местни жители с кошници и вързопи, които се връщаха от града, група провинциални ученици с двама католически духовници, немски екскурзианти — мъжете с цветни очила и кодаци през рамо, жените в шемизетки и ниски токове, младежи с широки рамене на палтата и с по два дълги косъма вместо мустаци — цялата оная международна, средна ръка публика, която се среща през лятото по всеки известен европейски курорт. До комина, седнали направо на пода, двама работници-италианци разгъваха омазан вестник и почваха да се хранят. Лекият ветрец от движението довяваше мирис на море и праскови, смесен с дъх на евтин салам.
Двойката, която се качи най-после, се огледа. Всички скамейки под тентата и до парапета бяха заети. Те се промъкнаха, през навалицата към носа на параходчето. Отсреща Венеция изплувваше в привечерното небе като огромен розов медальон в рамка от синьозелен емайл. Слънцето, слязло вече над хоризонта, огря стройната моминска снага на младата жена, облечена в изискано проста светла рокля, и запали златен блясък в тежките й тъмноруси коси. Мъжът, едър, с грубичко, но приятно лице, в пътен костюм и без шапка, се бе загледал вдясно. После той се обърна към младата жена, протегна ръка и посочи нещо. Параходчето минаваше край градината на брега и сред гъсталака се мярна мраморният бюст от паметника на Вагнер. Младата жена свали тъмните очила за слънце и лицето й се откри — цялото озарено от две големи сивозелени очи. Тя направи една крачка, загледана към брега, който бързо бягаше назад. При това движение усети, че настъпва някого, дръпна се и без да поглежда, рече машинално:
— О, пардон!
Мек, малко заглушен мъжки глас веднага отвърна:
— Prego, signora!1
След един миг същият глас, вече изненадан, възкликна:
— Ама — вие?… Весела? Госпожица Весела Мерджанова, нали?…
От скамейката до парапета изведнъж пъргаво се дигна мъж и се изправи пред нея, слабо наклонен напред и с къса луличка в ръка. Тя сбърчи вежди за минута, вгледа се, трепна и силно поруменя. После веднага се усмихна цяла, сякаш всичко — лицето, косите, дрехата се засмяха, но тутакси се сдържа и само тихо извика:
— А!… Значи… вие… вие сте тук!…
Обърна се към спътника си, който гледаше недоумяващ тая бърза сцена, и добави:
— Киро, запознайте се… Господин Рашев, художник, мой съкурсник от академията… Моят мъж — доктор Аврамов.
Другият се поклони още веднъж и любезно подаде ръка:
— А, така!… Enchanté2… Драго ми е — нали така беше? — обърна се той усмихнат към двамата. — Малко съм забравил български…
Сега двамата го огледаха набързо. Мургав, с отметнати назад черни коси, с тънка, стройна снага, в хубава риза и палто под мишница, той се усмихваше насреща им и две дълбоки бръчки около устата мърдаха иронично и нервно. Под гъстите вежди, също така подвижни, блестяха живи черни очи.
Съпругът, коректно любезен, но сдържан, мълчеше. Той не обичаше твърде такива внезапни втурвания. Без да имаше някакъв определен ред, все пак нещо се разбъркваше. А тия стари познайнства на жена му с хора от тоя чужд за него, тъй наречен артистичен свят, винаги му бяха неприятни и стесняващи. Тя, да, тя се разбираше добре с всички, но той нямаше общ език с тях. Ала новият познат бе така простосърдечен и обезоръжаващ, така подчертаваше вниманието си към него, че скоро разговорът потече непринудено и леко.
— Да, излязох най-после и аз… — отговаряше на някакъв въпрос младата жена и бог знае защо думите й внезапно се пресякоха. После погледна съпруга си и добави: — Моят мъж не можеше да остави в първите години пациентите си. Но това лято се решихме. Да… Бяхме в Берлин, в Париж. Стояхме седмица в Рим, отбихме се и във Флоренция. Тук сме от три дни и сега се връщаме в София. Домъчня ни вече, оставили сме там дъщеря.
Параходчето наближаваше дебаркадера до пиацата. Лагуната лъхна своя мирис на тиня. Откъм площада идеше равна и мека глъчка. Слязоха на кея и тръгнаха бавно из космополитната тълпа.
Мургавият мъж бъбреше непрекъснато, трескаво оживен, усмихнат и приведен напред, за да може да гледа двамата в лицата. Вървежът му бе малко нехайно-ленив, като моряк на суша. Някои от минувачите — важни, солидни чужденци — го поздравяваха любезно, други — бедно облечени местни хора — махваха с ръка: