— Ciao, Paolo!3…
Той почти не отвръщаше, потънал в радостно възбуждение от срещата.
— Слушайте… Останете още един ден тука. — Очите му все така дяволито се усмихваха, но в удължените бръчки имаше нескрита молба. — Хайде, господин докторе, решете! Само един ден! Ще ви покажа толкова неща: познавам Венеция по-хубаво от София!… И за мене ще бъде… как беше? — да, празник, празник!… Знаете, няколко години вече не съм срещал компатриоти!…
Докторът погледна към жена си:
— Най-после, ако иска Веса…
Тя отпусна клепачи, не отговори веднага и после уморено промълви:
— Да… Как?… А, не, не!… Ще си вървим… Детето ни чака. Не бива! Ще си тръгнем тая вечер, както бе решено… Куфарите са стегнати, в хотела знаят…
Изви очи към морето, после се обърна към художника и дълго, мълчаливо го погледна.
Неговите очи срещнаха тоя поглед също тъй мълчаливо и лицето му отново се промени и посърна внезапно:
— Тогава позволете ми тая вечер да бъда с вас… докато тръгнете за гарата… Имате още няколко часа, ще вечеряме заедно. Ще направим след това един малък тур с гондола… и после — ще вземете параходчето за гарата… Ще ми позволите, нали?… Най-сетне аз съм indigène… как се казваше това? — Да, тукашен… вие сте ми гости. А имам и още една причина — той се засмя съвсем по детски хитро, — после ще ви я кажа…
Бяха стигнали до кампанилата, той спря за минута и добави:
— Сега аз ще отскоча за десет минути наблизо — бях дал среща някому, трябва да се обадя. Вие, ако искате, отбийте се в хотела. Ще се намерим ей тука, под часовника.
И със своята разклатена походка и шапка в ръка той се мушна в навалицата. Те тръгнаха бавно, без цел, из тесните улички, окичени с евтини сувенири, спряха на някакъв ъгъл пред една Мадона с кандило, после завиха наново към площада. По пътя в една книжарска витрина докторът съзря нова книжка на медицинско списание и влезе да я купи. Младата жена направи две-три крачки из уличката и разсеяно погледна в насрещното кафене. Неочаквано стори й се, че вижда вътре познат силует. Взря се: да, не бе се излъгала. Той беше. Гърбом към улицата, той разговаряше с някаква жена — стройна, с платинови коси, с незначително кукленско лице, смръщено сега в зла и капризна гримаса. Той дълго обясняваше нещо и в позата му, в приведения гръб, в безпомощно разперените ръце личеше смущение, приниженост, молба. Тая малка сцена, зърната за миг, прониза сърцето на младата жена с неочаквана остра жалост. Тя бързо се дръпна да посрещне доктора, който идеше. Заобиколиха още през една-две улици и след няколко минути се намериха с другия.
Седнаха в едно кафене под колонадата. Небето потъмня и се избистри. По корнизите се настаняваха гълъби, готвейки се за сън. Големият оркестър на площада свиреше увертюрата „Кориолан“. Топла прозрачност бе потопила пространството и нещата се обезплътяваха. Огромният четириъгълник на площада приличаше на инкрустация от патиниран метал. Нямаше гърмол на улица — трамваи, автомобили, коли, — само мек шум на стъпки по плочите и пърхане на криле.
Те седяха мълчаливи, пронизани от тая въздушност, лекота и успокоение, в което няма място за никаква мисъл и което е може би истинското щастие. Оркестърът завърши и във внезапната тишина се чу в далечината сирена на параход, който заминава.
Докторът, изпил вече два коктейла, се разчувствува:
— Погледни, Веса… — Той посочи с ръка неопределено. — Хубаво, нали?…
Другият, приведен на една страна, оправи падналите си коси и се усмихна с изгаснала между зъбите лула.
Младата жена трепна, затвори очи за миг, като че се връщаше от някакво далечно вътрешно пътуване, и рече:
— Какво каза?
— Виж, казвам, колко е хубаво! Като сън…
Тя погледна към тях, после наоколо и устните й се свиха беззвучно.
Сън?… — поклати глава тя, без да отговори. Какъв сън, боже мой? Та всичко тук беше истина, жестока истина. Тя изви очи към двамата мъже, като че сега ги виждаше: как бе станало, че те тримата се бяха събрали в тоя прекрасен и тъжен град?
Сън? Тоя вкус на пепел в устата й, медицинската книжка в джоба на мъжа й, жената с обезцветени коси от кафенето, влакът в единадесет и четиридесет минути тая вечер?…
Донесоха нови питиета. Художникът извади лулата си, наведе се доверително към доктора и усмихнат, поде:
— Знаете ли, господин докторе, аз имам дълг към вашата госпожа… Да, да… дължа й от осем години двадесет лева. Затова тая вечер сте мои гости. Искам днес да си платя дълга…