Докторът се усмихна въпросително, младата жена отвори уплашени очи.
— Чакайте!… Преди осем години — продължи той — бяхме заедно студенти в академията… Бо-з’Ар, в София. Аз живеех тогава… но по-добре да не ви разказвам как. Както повечето другари… Нямам родители, издържах се сам… — Той се подсмя късо: — Ха! Веднъж не бях ял два дни и макар да ме беше малко срам… но бях много гладен, vi assicuro4 — поисках няколко лева в заем от Веса Мерджанова — вашата госпожа, — тогава госпожица Мерджанова. Тя имаше домашни, минаваше за охолна, на вечерен акт често ни черпеше с цигари и кифли… Та тогава тя ми даде двадесет лева. Двадесет лева в онова време бяха за мене пари за цели три дена! Разбирате ли? А аз — така и не и ги върнах. Сега ще ми позволите да платя дълга си.
Той се смееше стеснено, а върху лицето му бе изписана нежност.
Младата жена изведнъж пламна:
— Как не ви е съвестно да съчинявате такива небивалици!… Няма нищо подобно, нищо такова не помня! Изглежда, че сте останали все същият, да поставяте другите в неловкост!…
— Вярно, господин докторе! Честна дума, така беше! А аз — обърна се той към нея и гласът му внезапно стана глух и несигурен — не съм, не съм, госпожо, същият!… Сега аз имам достатъчно пари, зная всички валути и бъбра няколко езика…
Тя потърка челото си и отново млъкна, отсъствуваща.
Как хубаво помнеше тя тая малка някогашна случка! Тя смяташе, че той я е забравил, и от това се чувствуваше още по-добре. Оная далечна, студена и мокра вечер, когато той, свит в изтънялото си палтенце, потъмнял от изтощение, полушеговито-полусмутено й поиска няколко лева „до утре“ — за цигари… То беше най-скъпият спомен за нея от онова време. Той беше толкова неин, интимно неин… Защо сега той го излагаше на показ?…
Вечеряха в една гостилница на тераса с лози и нарове. Имаше само неколцина гости, беше хладно и тихо. Мълвата на града стигаше дотук заглушена. От време на време от лагуната, като ветрец, долиташе звън от дайре и пиано и два-три гласа, които пееха: „Ямбо! Ямбо!…“
Докторът, очевидно доволен от заведението, от срещата с тоя чудноват, но забавен човек, и най-вече от решителния отказ на жена си да останат и утре тук, изведнъж стана много любезен с новия познайник и сега двамата вече разговаряха като отдавнашни приятели.
Художникът сложи ръка върху ръкава на доктора:
— Знаете ли, докторе, какви великолепни неща имаше вашата госпожа в академията!… Какви етюди на животни! Линия, експресия, ритъм!… Просто — шедьоври! Ние, мъжете, й завиждахме!… Работите, нали, още? — изви глава той към нея.
— Оставете мене… Вие, вие кажете какво правите!
— Аз?… Ха! Когато заминах от България, оставих на вратата на стаята си бележка — нали знаете как търговци и адвокати пишат: „Ще се върна след десет минути.“ Аз писах: „Ще се върна след десет години.“ Осем вече изтекоха. Но и след още осем няма да се върна… Какво правя ли?… Тук съм от май до октомври всяка година — рисувам портрети от натура на плажа на „Excelsior Hôtel“ и „Palace“ в Лидо… Американци, англичани, немци… Портретист на световните магнати в къпални костюми… Зиме — в Париж, Берлин, Лондон — пак портрети на познатите на тукашните клиенти… Не мога да се оплача… гешефтите са добри… Но когато дойдох, в самото начало, бях фотограф тук, на пиацата… Дори съм записан и днес в синдиката… — засмя се той и напълни луличката.
— А за себе си какво работите? — запита докторът.
— Ха! Опитвам, разбира се… — кимна той, — но още всичко не е за пред хора… Тепърва трябва да се учи!…
— Как тепърва? — възкликна младата жена. — Та вие в София имахте чудесни неща!…
— Ах, оставете, оставете! — махна с ръка той, стеснен и поласкан едновременно. — Един американец, фабрикант на безопасни карфици, бях му направил два портрета, меценат, искаше да ме води в Щатите. Купи няколко от последните ми неща, направил там изложба за моя сметка. Писа ми, че имала успех. Прати ми даже списание със снимки и отзиви… Вятър! Това е още — apprentissage5, да, учене на занаята — аз сам го зная. Ако ви интересува, имам няколко снимки, ето, вижте. — И той извади от джоба си дебел плик и им го подаде.
Тя жадно го пое, извади картончетата, потъна всецяло в тях. Ала постепенно ръцете й почнаха да тръпнат, мраз пропълзя по цялата й снага, стори и се, че ей сега ще изкрещи от мъка. Какво беше това? Какъв зъл бог се бе подиграл тъй чудовищно? В тия сухи линии, в тия безжизнени образи, които той сам все пак си позволяваше да показва, нямаше ни троха от онова богатство, с което той се бе явил някога като княз между просяци! Някакви безпомощни гърчения, безвъзвратно мъртви усилия, очевидни за всички, освен за него самия. Клетият, клетият!