В мрачния ходник вън го посрещна стар слуга и тихо каза, като посочи една врата насреща:
— Тук, болярино, тук са близките…
Самуил влезе и първият, когото видя в стаята, беше Михаил Кукул. Тук имаше и други люде, може би до петнайсет души. Великият войвода мълчаливо ги разгледа един след друг. Те бяха все боляри — и такива като Михаил Кукул, които бяха отказали да следват Самуила и открито бяха показали омраза против него, но имаше и такива, които го следваха и се наричаха негови приятели. Някакъв общ разговор бе прекъснал с влизането си Мокри — такава тишина тежеше в стаята. И много лица побледняха, когато влезе той. Виждаше Самуил, както и други път бе виждал, зъл огън все още тлееше скрит под сива пепел. Великият войвода прочете една и съща мисъл в очите на всички тия мъже, макар някои да го гледаха угодливо, покорно, с голям страх и дори с разкаяние. На същата мисъл искаше да отговори Самуил Мокри и се обърна към Михаила Кукул с тия думи:
— Янкул Побит беше лют мой враг, но тсй не беше враг на царството. Бог да упокои душата му. Ние ще се срещнем с него горе, пред лицето на небесния съдия, когато дойде и моят час.
Очите на Кукул горяха от омраза и безсилна ярост, но той не се реши да отговори на тия думи. Не издържа и с погледа си срещу погледа на Самуила. Намаляла бе силата на Михаил Кукул, откакто взе той ромейски пари.
Самуил искаше да узнае нещо повече около убийството на Побит. И след като отблъсна с тия свои думи всяко подозрение срещу себе си, той попита:
— Как е станало, убийството? Ограбен ли е мъртвият?
Отговориха едновременно няколко гласа:
— Не… Нищо не е взето от него… Ударен е в гърба с нож.
— Знае ли се къде е ходил тая нощ?
— Нищо не се знае. Никому не е казвал… — промърмори някой.
Освен Михаил Кукул никой друг не знаеше къде бе ходил мъртвият през нея нощ, но Кукул скри дори и погледа си. В стаята настъпи тишина. Самуил нищо повече не попита и не очакваше вече никакъв отговор от тия люде. Той пак ги изгледа един по един, сякаш да ги запомни, спря по-продължителен поглед само върху Кукул и си мислеше: „Врагове и съмнителни приятели. Змията само се е скрила в дупката си, главата на змията още не е смазана…“ Той излезе от стаята.
Глава III
Детето се роди малко преди да се раздени. Биляна заспа рано тая нощ в стаята си и спа спокойно докъм полунощ. Събуди я още първата болка, при все че дойде бързо и премина леко през утробата й. През последните дни младата жена беше все в очакване, та дори в съня си усети още първия знак. И пак първата й мисъл беше не за детето, което вече идваше, а за Самуила. Къде ли е той сега и ще се върне ли тъкмо днес, как ли ще я завари? От някое време лека тъга попритисваше сърцето й като студена, грапава длан. Струваше й се, че Самуил я избягваше, все се бавеше някъде, не бързаше да се върне при нея. Тя не издаваше с нищо тревогата и страха си, не искаше да си признае, да приеме дори и тая тъга, която напоследък измъчваше сърцето й. Тя си мислеше, че е по-добре Самуил да е по-далеч от нея тия дни, да не я вижда така погрозняла — с увиснал корем, виждаше и погрознялото си лице в металическото огледало, което й бе донесъл той отнякъде. Ала в същото време Биляна искаше той да е по-близу до нея, боеше се да стои сама със сляпата си леля сега, когато й предстоеше да роди първото си дете. Той сега не беше на война, а по цели дни и недели дори не идваше да я види. Когато биваше при нея, държеше се някак по-настрана, избягваше да я погледне. Не беше й казал ни една груба дума, беше както винаги и повече от всеки път загрижен за нея, но тя усещаше, че някаква сила го теглеше все по-далеч от нея. Беше й тъжно, ала Биляна с нищо не издаваше скритата си болка.