Не се мярваше насам напоследък и отец Емилиян, но младата жена сякаш го бе забравила. Той и преди рядко идваше сам при двете жени, сега пък и съвсем изчезна.
Биляна всичко си бе приготвила за раждането. Научи я сляпата й леля какво беше нужно за такъв случай. Самуил бе й казвал нееднаж да доведе на острова някоя опитна жена, но Биляна отказваше. Тя не искаше да знаят повече люде за предстоящото раждане и я залъгваше някаква мисъл да го скрие от другите, да скрие после и детето от чужди погледи. Знаеше, че не ще бъде така, че не може и да бъде така, но го искаше и гледаше поне засега да отстрани от себе си всеки чужд човек. Приготви чисти дрехи за детето и за себе си, приготви й едно остро ножче, а със сляпата леля, след като бяха плели толкова дълго рьбарски мрежи, сплетоха и една детска люлка от върбови клонки. Биляна грижливо ги обели, за да бъдат по-чисти, сложи ги да киснат във вода, за да се плетат по-добре. Опита се тя и да поукраси детските дрешки, също и люлката, доколкото умееше и както я караше непрестанната радост за детето, която туптеше в гърдите заедно със сърцето й. Но най-много се грижеше тя дрешките да бъдат меки и топли.
Като зачестиха болките, в нея изчезна всичко друго, забрави тя дори и Самуила. Болките обладаха, изпълниха цялото й тяло. Тя ги следеше вътре в себе си, пресрещаше ги, като да бяха живи, стискаше очи и зъби, докато преминаха през нея, и после поемаше дъх, събираше сили за следващия пристъп. Тя не мислеше сега за Самуила, не мислеше за нищо, освен за тия редовно и все по-често повтарящи се болки, които като някаква оживяла сила в нея отделяха детето от тялото й, тласкаха го навън. И все пак, струваше й се, че трябваше да се държи сега пред някого именно така — да не стене, да не вика, да посреща болките храбро и да не повреди някак детето, когато дойде. Не можеше да спре само обилната вода, която течеше от всяка пора на кожата й, мокреше косата й, лицето. И тоя трепет на сърцето, когато болките отново се връщаха…
Когато най-сетне детето дойде, стори й се, че всичко бе минало много бързо. Тя се зае ловко, похватно за всичко, което беше нужно, след като усети между нозете си малкото живо тяло. После чу гласа на леля си, огледа се, видя стаята и светилника, който светеше ярко наблизу. Да, всичко се бе свършило. Тя се приведе към детето, което плачеше с разтворена беззъба устица. Момче! А Самуил беше все там, във всяка нейна мисъл, както винаги. Биляна не спомена името му, ала тъкмо към него бе отправила тая своя мисъл и дума: момче. Усмивка озари бледото й, влажно лице. Сляпата жена подвикна иззад вратата:
— Чувам гласа му, чувам… Дойде ли вече… Ами отвори ми, Биляно, що си залостила вратата!
— Почакай малко.
— Момче ли е, а? Така ми се чува…
— Момче.
— О, о, как ще се радва войникът, баща му!
Биляна бе затворила вратата на стаята си с дървената заключалка още щом почнаха родилните болки — да не влиза никой, да бъде сама и най-вече да не би да влезе Самуил, да я види…
Когато отвори на леля си, детето беше вече повито.
— Не мога да го видя, щерко — каза сляпата с тъга. — А ти сега легни, аз ще ти дам, каквото ти е нужно. Все мога.
— Добре, тетко. Но върви и ти да поспиш, рано е още, тъмно. Мене нищо не ми е нужно.
Старата жена излезе. Биляна се огледа да не би да е забравила нещо, което трябваше да свърши, сетне пристъпи с отмалели нозе и легна на леглото близу до люлката, притегли върху себе си вълнената покривка. Новороденото бе притихнало в пелените си, бързо притихна и нейното тяло и душата й в приятно облекчение, в безболезнена умора. Така олеква и свободно отскача във въздуха клончето, от което се откъсва зрелият плод. Биляна забеляза, че в треперливата светлина на светилника започнаха да се открояват все по-ясно прозорците на стаята й. Съмваше се, а днес може би ще дойде Самуил… Но като си помисли сега за Самуила, тя забеляза, че мисълта й като че ли беше раздвоена. Един лъч от мисълта й за любимия се отделяше и се насочваше към детето в люлката. То беше пак една и съща мисъл, но беше раздвоена. Тя не искаше да бъде така, детето още нямаше определен образ в съзнанието й, но ето във всяка нейна мисъл за Самуила беше и то, новороденото. Тя си мислеше как ще влезе той в стаята, как ще погледне люлката, нея. Притихналото й сърце пак затуптя по-бързо, препълнено с радостна тревога, с неясен страх и неясни надежди. Не беше се зарадвал той много, когато на времето му призна, че е бременна, а как ще приеме сега детето? Тя искаше той да се зарадва. Детето се бе откъснало от самото й сърце, то беше нейно, то беше тяхно. Биляна лежа дълго, после стана да угаси светилника. Слънцето надничаше вече в прозорците й. Вън някъде пред къщата се чу гласът на отец Емилиян — тих, но напрегнат, дори тревожен: