— Какво става у вас? Виждам прозорците светят цяла нощ…
— Роди ни се момче — чу се и гласът на сляпата.
Настана мълчание, сетне заговори пак отецът:
— Трябва да го кръстим още тия дни.
— Те си знаят: майка му… баща му.
— Баща му… кога ли ще дойде той? С новороденото е грехът и само кръщението ще го очисти.
Сляпата жена нищо не отговори. Не се чу повече и гласът на монаха.
Самуил Мокри се отдели от дружината на царя, която продължи за Обител, а той зави по пътя за Преспа, следван само от Радоя. Докато бяха в Охрид заедно с царя, Радой нямаше възможност да се изприкаже — Самуил беше все далеко от него; сега едва дочака да се отдалечат малко от царската дружина, сбута коня си да бъде по-близу, и започна. Нетърпението му беше голямо, но слугата и сега не можеше да надвие тежината на езика си. Самуил едва го дочуваше, едва долавяше по някоя дума — слугата не беше изучил нищо по-ново в Охрид, повтаряше познати неща, познати намеци против цар Роман, когото не можеше да понася редом с господаря си, а сега се нахвърли и срещу двамата Хрисилиевци.
— Ти, го-господарю, трябва да ги изгониш от Охрид, от къщата си… Не са дошли те за добро и от голяма любов към те-тебе, пък и към сестра си, господарката.
Самуил бе свикнал да чува гласа му, когато биваха сами, успокояваше го тоя глас много пъти, внушаваше му някакво чувство на сигурност, на безгрижие.
Към насрещния край на долината, през която яздеха двамата конници, светлееха в далечината водите на голямото Преспанско езеро. Петринската планина оставаше вдясно и все по-назад, докато напред, от двете страни на езерните води, се издигаха, все по-високи нататък, тъмномодри, сини или дори бледосинкави, стръмнините на Баба и, още по-далеко насреща, на Галичица. Пътят скоро излезе от долината и заизвива по източното крайбрежие на Голямото езеро ту по-близу, ту по-далеч от брега, някъде пък и по самия бряг. Отраженията на двамата конници често се появяваха по гладката повърхност на водата край брега и дълго пътуваха заедно с тях. Гористи или пък съвсем голи каменисти стръмнини се спущаха и направо в езерото. Пътят лъкатушеше ту между дъбови или букови дънери, ту край сиви или синкави скали, през долища и сипеи. По водата се виждаха рибарски чунове, но повечето от селцата тук се гушеха из диплите на планините, дето людете са намерили педя земица, за да закрепят хижите си. На брега се виждаха само по няколко дълбоко забити кола, о които рибарите връзваха чуновете си след лов. Но имаше тук човешки жилища, които стърчаха на дебели колове в самата вода. Дето е храната на човека, там някъде наблизу е и хижата му, ала тук не се срещаха много люде и човешки жилища между водата и каменистите стръмнини. Едва по-надолу, където Голямото и Малкото езеро вече се разделяха, се бяха струпали по-наблизу селца и най-голямото мужду тях — Герман.
Когато Самуил Мокри зави с коня си по пътя, който минаваше по тесния песъчлив провлак между двете езера, вече се свечеряваше. Слънцето се бе скрило зад Суха гора, пламтяха в слънчев блясък само високите планински върхове, сияеше, бледосиньо и ведрото септемврийско небе, ала долу водите от двете страни на провлака вече тъмнееха. Откъм планините на север и запад пълзяха насам широки сенки, остър ветрец набираше на ситни бръчки водната шир.
— Ко-корен пуснахме на седлата днес — каза вече сърдито Радой. — Откога още яздим…
Той бе бъбрил едва ли не през цялото време, но Самуил тоя път като че ли съвсем бе оглушал. Не отговори нищо и сега. Откакто се получи вестта за бунтовете в ромейската империя, неговите мисли бяха насочени все нататък. Нужно беше да се провери докъде стигаха новите размирици в империята — може би отново настъпваше сгодно време за него и за всичките му планове. С всеки удар на сърцето му все по-силно се разгаряше в него същата оная сила, която отнемаше съня от очите му, която пораждаше в мозъка му дръзки мисли и кроежи, хвърляше го върху седлото на коня, тласкаше го по пътищата, не му даваше покой ни денем, ни нощем. Не останяше на спокойствие Самуил Мокри и всички, които бяха по-близу и по-далеч от него, не оставяше на спокойствие и целия български народ. Не беше време за мир и покой, не беше време. Още в Охрид се реши да се събира войска по цялото царство. Самуил подхвана войводите, които бяха там, подхвана и царя, макар да не очакваше нищо от него — нужна му беше само неговата царска благословия, която впрочем цар Роман никога не отказваше. С нужните думи и по подобаващ начин Мокри изпрати царя във Воден, който град и сега беше средище на България, за да бъде българският цар на мястото си в тоя час. Изпрати с него и хитроумния Димитри Полемарх, също и храбрия Илица, да бъдат те по-близо до царя сега, когато бяха по-нужни от всякога и ум, и храброст. Иваца той изпрати в Девол и когато другите тръгнаха от Охрид на изток, деволският войвода тръгна на запад, да подготвя събирането на войската по тоя край на държавата. Така ще бъде навсякъде. И пак Самуил Мокри вземаше всичко на своите плещи, вземаше в ума и сърцето си грижата за цялата държава, за това, което трябваше да се предприеме, което трябваше да стане в по-близки и по-далечни дни.