Сега в България имаше мъже, на които би могъл здраво да се опре и по-здраво, отколкото някога на родните си братя — Ивац, Илица, Кракра, Никулица, Несторица, но той искаше да бъде навсякъде, да види всичко с очите си, да докосне с ръцете си. Това беше някаква неутолима жажда на сърцето му.
Час по час през тревожните му мисли, които го водеха ту към ромейските предели, ту по разни краища на царството, при един или друг от българските войводи и боляри, дори и при някои от най-простите му войници, за които си спомняше, преминаваше бързо или се застояваше за някое време образът на Биляна. Той никога не беше успявал да прогони младата жена от мислите си и нито бе пожелавал това. Ала откакто му призна тя, че е бременна и откакто бременността й започна да личи, той се държеше по-настрана от нея. Тя бе погрозняла, но не грозотата й го отблъскваше, а някаква смътна боязън. Той и сега бързаше не най-много заради нея към своя любим остров, макар да го водеше нататък и мисълта, че ще я види.
Конниците скочиха от конете си пред голямата каменна врата, която се издигаше на брега на Малкото езеро, тъкмо срещу острова. Стражата поздрави великия войвода с оръжието си. Дотичаха коняри и отведоха конете в една конюшня наблизу. По широки каменни стъпала се слизаше до водата на езерото, дето чакаше чун с двама веслари. Великият войвода и слугата му влязоха в чуна, който на часа потегли за острова. Там гората бе разчистена още по-нашироко и бе израснал вече цял град. От също тъй широки каменни стъпала, които бяха вкопани в скалистия бряг на острова, започваше улица, постлана с едри камъни. От двете й страни се издигаха по няколко неголеми сгради, а на горния й край се отваряше стъгда. Оттам започваха други три улици но беше очертано само началото им. Между две от тях се издигаше новият дсм на Самуила Мокри. Насреща, сред доста широко място, се виждаше малка църква, изградена с грубо дялани камъни, а до нея беше прилепена съвсем малка хижа. В началото на друга от тия улици стърчеше голяма двукатна сграда с прозорци и врати, които зееха празни — сградата не беше довършена. Имаше вече и люде доста по улиците на тоя нов град — бойници, и всякакви стражи и пазачи, виждаха се също технитари с кожени престилки, с разни уреди в ръцете си, а най-голям шум и говор се чуваше по работилниците и по две сгради, които едва сега се строеха.
Тукашният дом на Самуила беше почти празен и някак без душа, без топлина. В него нямаше нито една жена. Беше голяма и здрава сграда, строена с широка ръка и тънък вкус, със сдържани, почти строги, но богати украси от разноцветни мрамори, стъкла, благородно дърво, желязо, мед, сребро, злато, скъпоценни камъни. Но имаше немного още недовършени неща, други още и незапочнати. Няколко малки дружини технитари, живописци и резбари все още работеха и по двата ката, но повече по украсите. Завършени бяха напълно и наредени само няколко стаи.
Едва-щр бе влязъл великият войвода в дома си, дойдоха да му съобщят, че иска да го види отец Емилиян. Великият войвода каза:
— Запалете светлина.
Стаите се бяха изпълнили със здрач, който бързо се сгъстяваше. От прага се чу гласът на монаха:
— Светлина… да. — Той не се доизказа, а продължи: — Приветствувам те в дома ти, велики войводо. Моля за прошка, може би трябваше да почакам, но аз само за малко…
Той се извърна към слугата, чакаше го да си излезе.
— Говори, отче — каза Самуил, щом останаха сами.
Отец Емилиян постоя един миг с приведени очи и рече, без да се помръдне:
— Роди ти се син.
Самуил трепна, като че ли не бе очаквал такава вест, и попита това, което само дрйде на езика му:
— Кога?
— Миналата нощ — отговори отецът с равен глас. После добави: — Дойдох да те помоля да ми позволиш да кръстя новороденото и да кажеш името му.
— Добре, отче — въздъхна Самуил, — кръсти го. Името му… не съм мислил за това.