Слугата донесе два запалени светилника и пак излезе. Отец Емилиян каза:
— Може би защото не си го искал…
— Да, не го исках! Не го исках аз това дете. — Самуил се приближи към един от прозорците, макар сега, при светлината в стаята, нищо да не се виждаше вън.
Загледан в тъмния прозорец, той продължи: — Ти знаеш всичко, говорили сме и преди. Аз имам семейство.
— Не беше скрито нищо и досега. Всички знаят за незаконното ти съпружество.
Самуил рязко се обърна към него:
— С жена си аз не живея. И не мога да живея, а не съм от камък или себеотречен. С моята незаконна жена аз намерих хубав живот и много по-хубав, отколкото със законната. Или трябваше да стоя със законната си жена като с верига?
Едва сега подигна очи към него духовникът:
— Ти знаеш каква е моята вяра. В нея има само един закон: любов към човека и милост. И това е единственият закон на нашата истинска християнска вяра. От нея изхождам аз във всяка своя мисъл и във всяко свое дело. Любовта трябва да бъде ключът във всяко човешко дело. Ти искаш да изоставиш ли тази жена тъкмо сега, когато ти роди дете?
— Не, не! — пристъпи бързо към него Самуил. — Но ето аз съм сега с две семейства, с това дете.
— Като се съблазни и изпита сладостта на греха, сега ще изпиташ и горчивината му. Това трябва да се помни винаги. Най-напред те съди и ще те осъди църквата, но няма смелост да ти го каже и да ти наложи своята власт. Ти си по-могъщ от нея.
— А ти? — взря се в него Самуил със своя втренчен поглед. — Ти, който си също духовник, строиш църкви…
— Аз никого не съдя и не наказвам. Изповядвам своята вяра и я изпълнявам към себе си и към другите. Аз живея според своята вяра. Не съдя и не наказвам, защото това е против християнската ми вяра, но аз винаги говоря истината и това стига.
— Не, не, не! — поклати Самуил глава нетърпеливо. — За живия човек е нужен съд, нужно е и наказание. Той трябва да се бои от грях и от меча на палача. Иначе не ще има ред в човешкия живот.
— Аз казвам да има любов между людете и тогава животът им ще бъде по-добър. Не ще спреш ти злото с меча на палача. Ти ще накажеш, след като злото е извършено, ала то е вече извършено.
— Ти няма да вършиш зло, като знаеш, че те чака наказание тук на земята и пъкъл горе на небето.
— С любовта ще направиш повече и много повече. Който носи любовта Христова в сърцето си, не ще направи зло никога.
— О, сладкодумний — усмихна се тъжно Самуил Мокри. — Ти вече отдавна живееш сам тук на острова, в църквата си, и повече живееш с мислите си. Които идват в църквата ти, идват, за да те слушат и да се молят на бога. Ако влезеш между човешкото стадо, не ще можеш без посох.
— Ще дойде време, когато всеки ще иска да влезе в моята църква, която аз изградих с ръцете си и с вярата си. Сега аз искам да ми дадеш новородения си син, за да го въведа в истинската Христова вяра и църква. Боя се, че нему повече ще е нужна Христовата десница, щом дори родният му баща го посреща без радост. Тежко на тоя нов човек, който се ражда извън закона. Тежък ще бъде животът му.
— Закона наруших най-напред аз и тежко ще бъде и на двама ни.
— Не го изоставяй — каза тихо духовникът, като разчиташе не на гласа си, а на силата на словата, които произнасяше. — Ти се опитваш да избягаш от греха, който си извършил, но как ще живее новороденото без твоята закрила?
Великият войвода помълча един миг и махна с ръка:
— Нека бъде името му Давид. Това е името на моя най-любим брат и така аз свързвам детето с моя род. Ето, аз приемам греха си пред всички.
Духовникът мълчаливо се обърна и си излезе. Самуил прекоси няколко пъти стаята и току се отпусна на един стол. Той каза, което трябваше да каже, за да бъде справедлив, но от сърцето му още не беше излязла същата боязън, която изпитваше поради своя незаконен син. Ето колко малка е човешката сила и колко често човек излиза сам срещу себе си…
Към вратата се дочу тихо покашлюване. Самуил позна кой бе влязъл и продума, без да се обърне:
— Ти сега какво…
— Ро-родил ти се син.
Гласът на Радоя беше издрезгавял и пълен с укор.
Слугата и не мислеше да скрива недоволството си. Той продължи:
— Едно време тичаше право там. Не знаеш ли как те чакат се-сега там?
— Ще ида.
Радой като че ли не го чуваше:
— Та-такива сме ние всички. Където си прескачал плета, после все гледаш да го отминеш. Тя, като е, во-воденичарка…
— Излез.
— Ще изляза. А ти сърбай се-сега, каквото си: надробил.
Слугата излезе. Самуил огледа разсеяно празната стая, въздъхна. Такова е човешкото сърце — пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили. Великият войвода стана бързо и излезе гологлав, без наметка. Вън нощното небе все още светлееше, но Самуил би намерил познатата пътека и в черен мрак.