Когато Самуил Мокри влезе в двора на къщата, в която живееше Биляна с леля си, някъде навътре в малкия дом се чу неясният глас на старата жена. Веднага след това се чу близу до входната врата младият глас на Биляна:
— Тука съм, тука.
Това беше сякаш отговор и за Самуил, който бързаше насам и беше вече пред вратата на малката къща. Миг след това вратата се отвори и в светлината, която идваше сякаш от вътрешността на къщата се показа младата жена. Тя го очакваше, тя бе чула стъпките му. Мълчаливо се отдръпна да му стори път, но той я стисна в прегръдките си още на прага. Изчезнаха, потънаха някъде другите му мисли, остана само тая могъща, всепобеждаваща сила, която се излъчваше от младото, трепетно тяло на любимата, тая топлина и сладост, която облада цялата му душа. Но това не беше временен порив на сърцето му, а беше същата неутолима жажда за тялото на любимата, за нейната близост и сега още по-силна от всеки друг път. Той не мислеше в тоя миг за нищо друго, ала все пак някъде дълбоко в сърцето му и мимо неговата воля, дори сякаш извън съзнанието му, тлееше тъмна тревога, тлееше същата боязън, която малко преди това го възпираше да дойде при Биляна.
Те пристъпиха по-нататък в малкото преддверие. Самуил ие отдръпна една стъпка, като държеше и двете ръце на младата жена. Искаше да я погледне при пълната светлина на окачения на стената светилкик — каква ли беше тя сега, след раждането? Себелюбиво е чолешкото сърце и не иска да се откаже от нищо. С раждането Биляна сякаш и сама се бе преродила. За един само ден, тоя първи ден след раждането, бяха изчезнали всички признаци на преминалата бременност. Младото тяло бе придобило наново своите предишни очертания, дори, поослабнало след раждането, бе станало още по-стройно и негли, по-кръшно. Наедрели, гърдите на младата майка напираха кръгли и твърди през дрехата и. Още рано през тоя първи ден, тя се бе умила грижлива, кожата на лицето й беше свежа и чиста, косата й беше бухнала и също лъщеше от чистота. Така биваше винаги, когато го посрещаше тя, но в очите й сега имаше иещо ново — станали бяха като че ли по-големи, по-бляскави, погледът им беше по-дълбок, по-топъл. Самуил отново я сграбчи в обятията си. Биляна тихо изохка под силата на стремителната му прегръдка, задъхана от вълнение и радост, че той все още я обичаше толкова много. А до всяка нейна мисъл за него, до всеки трепет на сърцето й за него беше и мисълта й за детето, за тяхното дете. Но тя не се решаваше да го спомене, да поведе бащата към люлката му. Тя се боеше, че той не би се зарадвал на сина си, на родения от нея син, и нека то, мъничкото, лежи там в люлката си самичко. Ето, при толкова радост от срещата, беше й тъжно за малкото, трябваше да го държи настрана от родния му баща и самичко там, но той, любимият, чаканият, не биваше с нищо да се смущава и огорчава… Пък може би и сам ще попита за детето си, то беше и негово.
Навътре в къщата пак се чу гласът на сляпата:
— Има ли някой в къщи, Биляно? Да не би войникът ти да е дошъл?
— Да, тетко…
Гласът на Биляна беше тих, беззвучен — какво ще стане сега? И старата жена живо продължи отвътре:
— Елате, елате и двамата тука, да ви благословя за рожбата ви. Жив и здрав да ти е синът, войнико, внуци и правнуци да дочакаш с него!
Старата тетка и досега не знаеше кой беше войникът на внучката й; светът беше затворен в слепотата й, тя не отиваше никъде, не се срещаше с никого. По едно време Биляна я излъга, че се е венчала за своя войник и тя приемаше посещенията на Самуила като редно нещо, както и отсъствията му, щом беше войник. Преди тя все питаше за войника и Биляна трябваше да я излъже. Това не беше много лесно за младата жена — тя не искаше да има никаква лъжа между нея и Самуила, не се успокои напълно дори когато Самуил прие лъжата й като необходима. Биляна беше доволна от връзката си със Самуила и такава, каквато беше тя. Той идваше при нея, обичаше я, хранеше я и я обличаше — нищо повече не искаше тя от него. Той беше женен, беше болярин. Само идването на детето промени много нещо и много повече, отколкото бе очаквала. Промените идваха една след друга.
Биляна нададе ухо да чуе какво ще отговори Самуил на сляпата. Той нищо не отговори, по лицето му се изписа недоволство. Не можа и тя да скрие болката си в тоя миг. Самуил видя в широко разтворените й очи нейното трепетно очакване, после главата й клюмна като отсечена. Той подръпна стремително ръката й: