— Готов съм да ви изслушам — каза Иван-Владимир.
Димитри Полемарх се поклони с най-приветливо лице:
— Поздрав, светли княже, от нашия господар царят български, поздрав и пожелания за мир и любов между вас. Той идва при тебе и в земята ти като твой приятел. Царят те моли да слезнеш при него, за да се увериш в добрата му воля.
Преди да отговори князът, зачуха се гласове измежду людете му, гласове груби и дръзки, виждаше се как мнозина от тях махаха с ръце, клатеха глави със сърдити, неприветливи лица:
— Приятел, ха! С мир и любов! А как се влиза тъй, с войска, в чужда земя? Добрият приятел ще почука и ще помоли, преди да влезе в дома ти…
Изстъпи се напред воински началник някакъв, цял в броня и желязо, с дълъг меч, дигна и заклати оръжието си застрашително:
— Ето с какво ще посрещнем ние такъв приятел!
Изстъпи се още по-напред и едва ли не пред самия княз духовник някакъв с калугерска капа и навъсено лице, с очи, скрити под дебели, черни вежди; той също дигна заканително ръка:
— Вървете си, откъдето сте дошли! Не ни е нужно приятелството ви! Вие бягате и се спасявате от ромеите, а ние сами ще изберем кои са наши по-добри приятели: те или вие, които сте влезли със сила в земята ни. Вървете си с вашия самозван цар, който не е помазан от бога, а заповяда да го наричат цар!
Полемарх слушаше спокойно тия гневни и неразумни думи, почака той да чуе и княза, ала и княз Иван-Владимир отказа със своя ясен, приятен глас:
— Няма да сляза при вашия цар, който е дошъл със сила в моята страна.
По лицето на Димитри Полемарх се изписа скръб и започна отговора си той с въздишка:
— Искрено скърбя, че ме посрещате с отказ и с такива предизвикателства. Нашият цар, желан и избран от цялото българско болярство и войнство, идва при вас с кръст и с меч. Това, което не ще приемете за общо добро с братска дума, той ще го наложи с меча си. Вие помислете кои са ваши истински приятели — тия ли, които ви са и по кръв братя, или тия, които искат да минат през нашата земя, за да стигнат и до вашата. Ако ние вървим заедно и се свържем в едно царство, както сме свързани по кръв, от нас няма да има по-силен народ, за нас няма да има опасен враг и това ще бъде за общо добро. Ти, светли княже, и всички вие помислете добре. Ние си отиваме, но ако не ни потърсите с добро, ние ще ви намерим с оръжието си.
Лицето на зетския княз леко побледня, но той не отвърна нищо на тия думи, пък и не можеше да отвърне — такава глъчка и викот се дигна сред людете му зад него:
— Вървете си! Ти заплашваш, но няма да ни уплашиш! Ще ви изгоним със сила…
Полемарх се поклони дълбоко пред зетския княз сред тия гневни викове, но той и със своята спокойна почтителност изглеждаше застрашителен. И дълго още, докато слизаха по планината, българите чуваха заканите на сръбските велможи. Щом навлязоха в една гъста дъбова гора, пред тях неочаквано излезе мъж във воинско облекло и Рун позна, че той също беше между людете на зетския княз. Непознатият и сам побърза да каже кой е:
— Аз съм жупанът31 на това място, на тая планина Облика и на твърдината Облика. Ние с вас сме люде от един език, от една кръв и това, което е добро за едните, ще бъде добро и за другите, а което е зло за едните, ще бъде зло и за другите. В Облика ние нямаме повече от осемстотин меча и като знае това царят ви, нека направи, което е нужно. Аз пък ще отворя пред него вратите на Облика, преди да се пролее и една капка братска кръв.
Царят обсади сръбската твърдина с две хиляди души, ала не жупанът на Облика отвори вратите й, а сам зетският княз Иван-Владимир. И когато слезе при царя, князът му рече смирено: