— Предавам се в ръцете ти, царю, по неволя — за да спася людете си от глад и меч. Аз трябва да изпълня оня стих от Евангелието, който казна: „Добрият пастир полага душата си за своите овци.“
Царят не се умилостиви от тия благочестиви думи на княза, който се предаваше, но като победен враг. Самуил отговори с мрачно лице:
— Дойдох с добра воля в земята ти и казах това, но тн ме посрещна с оръжие. С оръжие и сила ще отвърна и аз, дето е нужно. В твоята земя аз съм като в своя земя и между твоите люде съм като между свои люде, а с това расте силата ми и силата на общото ни царство.
Тия думи каза цар Самуил, за да се чуят и по-далеко, по цялата сръбска и хърватска земя, а княза и неколцина от по-първите му люде той окова във вериги и ги изпрати в Охрид, за да няма кой да му се противи и да му пречи в новото голямо дело, което бе започнал.
Слънцето бе вече залязло и Теодора-Косара заедно с най-малката си сестра Денница и Ирина Каматерос се завръщаха от продължителна разходка край езерото, следвани от слугини и въоръжени слуги. Макар че беше едва краят на месец изок32, горещините бяха вече големи и трите девойки бяха слезли да се разхождат на хлад долу, по брега на езерото. Тъкмо пред голямата източна порта на вътрешната крепост девойките настигнаха една дружина конни войници, които караха петима мъже, оковани във вериги, с изпокъсани дрехи и покрити с прах, а двама от тях бяха и боси. Отдалеко се виждаше колко измъчени бяха тия люде, едвам се държаха на нозете си от умора и изтощение. Бяха знатни мъже, личеше по облеклото им, колкото да беше то разръфано и прашно. Войниците накараха петимата неволници да се отдръпнат, пък и сами се отдръпнаха да сторят път на знатните девойки току пред разтворената порта между двете кръгли кули. Девойките едвам попогледнаха непознатите — тъжно беше да се гледа нещастието им. Когато вече ги отминаваха, Ирина Каматерос, която беше по-смела, позабави ход и попита войниците:
— Какви са тия люде?
— Сърби, господарке — отговори петдесетникът на войниците и добави: — Отдалеко ги водим.
— А къде ги водите?
— Тука. В управлението. Така е наредено. Две недели ходят, кръв потече от тях. А това е князът им, господарке…
Ларисчанката побърза да настигне двете царкини. Теодора-Косара тихо въздъхна:
— Ох, боже…
От управлението излезе челникът на вътрешната крепост, стар вече стотник, с бели мустаки едва ли не до рамената му. Както бе наредил царят, петимата пленници — княз Иван-Владимир и людете му — бяха затворени в подземието на една от кръглите кули, които се издигаха от двете страни на крепостната порта.
Колкото и да беше разгневен поради враждебността на сръбското болярство и след като плени княза на Зета, за да държи все пак тия люде под своя власт, цар Самуил не се зае да покорява със сила тая земя и да наказва първите й люде заради тяхната враждебност. Той отмина Облика и продължи пътя си на северозапад, стигна до града Котор, който му отвори вратите си. Стигна и до прославения град Дубровник, който беше яка твърдина, но царят не се задържа да го обсажда, а продължи похода си към Сплит, Трогир и до град Задар, надълбоко вече в хърватската земя. Тук също нямаше кой да го спре — синовете на умрелия наскоро хърватски крал Стефан Държислав бяха във взаимна кървава разпра, но царят не пожела да обходи цяло Хърватско, а промени посоката си по течението на река Босна и стигна до река Сава. Той прибягваше до оръжие само там, дето и срещу него дигаха оръжие някои тукашни властители, които се опитваха да му се противят. Българският цар вземаше всичко, каквото беше нужно за войската му — от господарите повече насила, отколкото с добро, а простите люде даваха това, което даваха на своите господари. Цар Самуил искаше всички да почувствуват неговата сила и власт, но искаше също с добро и много повече с добро да привлече към себе си тукашните люде. Каза той на много места и пред много люде, че гради общо царство за тия народи с еднакъв език, които в общото царство ще запазят името си и всичко, що е тяхно, като приемат неговата царска власт. Заслушваха се в думите му вече и мнозина от тукашните боляри, пък и не можеха да не се заслушват, виждайки силата му. Като обхождаше всеки град и всяка твърдина, всяко прочуто място или река, или планина, или поле по тия страни, цар Самуил мислеше пак да се върне по същите тия места и още много пъти, докато довърши и затвърди това, което бе започнал.
Той премина и голямата река Сава — не беше много трудно това сега, посред лято, и навлезе в Срем, който и преди него още беше в границите на България. Ала не намери царят свои люде да редят тук — по тая тучна равнина ходеха маджарски дружини, които чакаха да започне жетва по нивите й. Царят не се спусна да гони и преследва чуждите дружини в земята му, а прати да доведат някого от по-големите им началници. Дойде при него войводата им — племенник на големия маджарски властел княз Геза, който пък беше роднина на маджарския крал Стефан Първи. Намериха се тукашни люде, които знаеха езика на маджарите, и царят чрез тях говори с маджарския войвода.