— Моята дъщеря Маргарета пита дали не би желал скъпият ни гост да вземе участие в лова ни, който бихме могли да продължим, ако той пожелае.
От преголямо старание, пък и от друга една мисъл, която едва сега проблесна в неговия пъргав, изобретателен ум, Димитри Полемарх повторно предаде на Радомира кралските думи:
— Кралят и неговата дъщеря те канят да участвуваш в техния лов. Ти няма да им откажеш, нели?
— Оооо! — засия цяло младото лице на Радомира и стана още по-хубаво. — Добре, добре… Какъв лов има в тая гора? — попита той и се огледа, готов веднага да се спусне с коня си.
Предадоха думите му на краля, но и по цялата му външност личеше неговата пробудила се ловджийска страст. Людете на краля се раздвижиха, също гонците му, песяците и соколарите му, надигна се бодра врява, тропот на копита, кучешки лай. Изведнаж срещу Радомира застана кралската щерка. Тя не беше хубава — с широка уста и доста дебели устни, — но беше много млада, с нежна, розова кожа на лицето и черни очи, които се взираха някак твърде зорко в хубавия княз. Сетне тя продума нещо и кимна към гората. Не бяха нужни тълмачи за тоя къс разговор на двамата млади люде, за това, което говореха очите им, но Полемарх услужливо подхвърли на княза:
— Кани те да гоните лов заедно. Ти бъди добър към нея, княже…
Радомир силно и одобрително поклати голямата си глава и не само в отговор на Полемарха, но много повече в отговор на поканата на кралската щерка; той и с ръка посочи гората, като не откъсваше засмените си очи от очите на маджарката. Те едновременно обърнаха конете си и подкараха бързо един до друг. Княгинята гледаше строго пред себе си, със стиснати устни. Българският княз все току я попоглеждаше и забеляза как порозавяха още повече нежните й страни с лек мъх по тях, как пламнаха алени малките й уши. След тях препуснаха и други ловци, но никой не смееше да ги изпревари, разтичаха се наоколо гонци, песяци и всякакви слуги, пуснаха много кучета.
Двамата млади люде навлязоха в най-гъстата, гора и по едно време останаха сами под прохладните сенки. Изостанали бяха далеко назад всички, които трябваше да ги следват, за да ги пазят и да им бъдат подръка. Стихнала бе и гората наоколо и някак самотно шумеше гнилата миналогодишна шума под копитата на конете, изпращяваше някоя настъпена съчка. Чуваше се глух кучешки лай, но някъде много далеко. Сега в тая най-гъста част на гората двамата князе не можеха да препускат, но Радомир се задъхваше и не от умора, ами от тая тишина и самота в гората, толкова близу до младата княгиня. Той забеляза, че лека бледост бе покрила сега нежните й бузи и само ушенцата й едвам се аленееха. От какво се боеше тя? В ушите му звучеше далечен, но ясен гласът на Димитри Полемарх:
…Ти бъди добър към нея…
Добър… Той я обичаше силно, така уплашена сред смълчаната гора и като беше толкова близу до нея. Той не знаеше езика й, за да й каже, че я обича, че ще я пази от всяко зло, че в неговата страна има също такива гори и високи, високи планини… Той не знаеше нейния странен език и току я поглеждаше да улови погледа й. Тя продължаваше да гледа пред себе си и все тъй плътно бяха стиснати устните й, ала нежните й страни побледняха още повече. И да не бяха тия дебели разкривени дънери, които все току се изпречваха помежду им…
Отвори се друга поляна, заградена отвред от същата тая гора. Слънцето огряваше едната Й страна и сякаш беше разделена на две половини с невидима стена. Двамата млади люде нямаха време нито да се огледат, да погледнат високото синьо небе — тъкмо срещу тях, откъм слънчевата страна иа поляната, тичаше насам едър глиган, изгърбен срещу слънцето, четирите му пъргави нозе изглеждаха уродливо малки под грамадното му тяло. На силната слънчева светлина се виждаха двата му зъба, бели и страшни, щръкналата четина на извития му гръб. Кралската дъщеря дръпна рязко, със сподавен вик юздата на коня и се огледа за оръжие — лък или късо копие, както бе свикнала да й го подава притеклият се слуга-оръженосец. Усетил присъствието на люде, на десетина разтега от тях звярът рязко промени посоката, но Радомир вече препускаше след него. И го настигна бързо. Младата маджарка не пропущаше нито едно негово движение, втренчила подире му черните си очи, сега широко разтворени, Радомир се изправи с вепъра и скочи от коня върху него. Предните нозе на свинята се подгънаха и тя заора по тревата с широката си зурла, притисната от тежкото тяло на младия ловец. И докато успя да се приподнгне с голям напор на дивата си мощ, князът я закла с един удар — маджарката видя как блесна на слънцето мечицата му. Той пъргаво отскочи, а тялото на глигана остана на зелената трева, виждаше се само как приритваше за някое време със задните си нозе.