Гаврил-Радомир стоеше до заклания звяр с ръце на кръста, извил лакти встрани, в едната му ръка стърчеше окървавената мечица. Загледан в лова си, той не усети как се бе приближила до него кралската щерка и гледаше не вепъра, а него, ловеца, златисторусата му коса. Тя скочи живо от коня и каза на езика си, без да помисли, че той не ще я разбере:
— Ти си много силен…
Князът се извърна бързо към нея със засмени очи и макар да не разбира думите й, знаеше, че те бяха добри за него.
— Да, да — закима той усърдно. — Да, да!
Смешен и мил беше младият княз с тоя свой отговор на нейната похвала за силата му, кралската щерка весело се засмя. Той беше съвсем близу до нея. Изеднаж тя отпусна юздата и току хвана с двете ръце главата му, приподигна се на пръсти към него, сякаш да види по-отблизу големите му сини очи. Той също посегна и я стисна в обятията си. Усетил се без ездач, конят на кралската дъщеря протегна шия и заскуба лакомо зелената сочна трева…
Гаврил-Радомир и Димитри Полемарх се върнаха с людете си при царя цели две недели по-късно. И с такива думи ги посрещна цар Самуил, като в някакво предчувствие:
— Що… вие като че ли се връщате от сватба…
— Да — засмя се Полемарх сега по-приятно от всеки друг път. — Да, царство ти, сам господ ти внушава такива мисли и думи. Ние с твоя щастлив син идем при царство ти да помолим коленопреклонно за позволение и благословия тъкмо за сватба. — И като посочи Радомира с тържествено движение на ръката си, поклони се още еднаж пред царя и продължи: — Кралят на Маджарско Стефан Първи би дал дъщеря си Маргарета за съпруга на твоя син и чака твоя отговор. Излишно е да се говори за неговите приятелски чувства към царство ти, но той горещо обеща да се застъпи и пред римския първосвещеник за твоя царски сан.
Лицето на царя просия. Той се обърна към сина си:
— А ти, какво?… Виждам, виждам. Ще се върнем ние в Охрид с добри вести.
Цар Самуил са върна в България към края на лятото с цялата своя войска. На връщане той мина през Рашка и така обходи всички сръбски краища. Вече по всички български и сръбски, пък и хърватски земи нямаше власт по-голяма от неговата, но сърцето на царя не беше спокойно. Нужно беше време, докато тия народи с един и същ език тръгнат подир един и същ вожд, под едно и също знаме. Вождовете бяха много у тях — боляри, църковници — и всеки теглеше на своя страна. Простите люде бяха по-мъдри с простите си, здрави мисли, ала нямаха те никаква сила. Нужно беше време, спокойно време, и връщайки се към България, Самуил мислеше кога ще може да се обърне пак към север и запад.
Голямата си войска той остави в Обител. Изпрати силни полкове също и във Воден, Сетина, Мъглен и Верея; остави силен полк и в Скопие — да бъде по-близу до северните и източните предели на царството. Опасният враг беше същият, с все същите огнища на силата му: Цариград и Солун. Нито един от сръбските и хърватските господари не би се дигнал сега зад гърба на българския цар, а с маджарския крал той завърза щастливо приятелство. Божите пътища са незнайни — двама млади люде направиха повече от две силни войски. И може би в човешкия живот е по-малко това, което може да се направи със сила, нежели това, което може да се направи без сила и насилие… Сега на царя български му беше нужно време, спокойно време, докато се заздрави приятелството му с маджарите и докато се споят в едно цяло народите в обширната славянска земя. Тогава Василий Втори няма да бъде страшен и по-силен, никой няма да бъде страшен за тия народи… Време. Две, три, пет години.
И започна всичко изначало, започна всичко, сякаш и не е спирало: твърдини, рудници, оръжие, воинско облекло, грижа за сеитбите, за жетвата, за добитъка и най-вече за конете. Още тая есен Самуил започна да разширява жилищата си в Охрид и Преспа, да гради и пристройва. Искаше да посрещне маджарската княгиня достойно — тя беше най-яката му връзка с маджарския крал. Строеше и каменна съкровищница дълбоко в земята под охридския си дворец; насъбрало се бе злато и сребро много, също и други съкровища. Строеше и голяма църква в Преспа. Той каза на отца Емилияна:
— Ти ще бъдеш владика на тая църква. Искам да бъде църква на истинската вяра. Искам да бъде и хубав божи дом, а не иззидан с груби камъни и кал.
Монахът прие смирено царската повеля; набожното високомерие бе стихнало в сърцето му. Посветен на бога тялом и духом, а бе залюбил жена, заради която ограби дори божията майка. Стореният грях укроти неговата дързост и непреклонност към всяка човешка слабост…