Като стана Охрид престолнина на царството, царят по-често се спираше в тоя град. По-често прекарваше той тук и със семейството си, с децата си. Откакто стана царица, Агата беше твърде раболепна към него, но тя прекарваше повече в спалнята си и той рядко я виждаше дори и на трапезата. Сега той се заглеждаше по-често в трите си неомъжени щерки и му станаха те по-близки. Рипсимия, най-голямата, със своята набожност и строгост предизвикваше в него скръб. Тя беше вече на тридесет години, ала нито един млад мъж не беше я поискал, при все че бе станала и царкиня. Рипсимия никога не беше показвала желание за женитба или за дружба с млад мъж. Царят свикна с мисълта, че тя ще стане монахиня, и му беше тъжно за нея, за безрадостния й живот.
Израснала бе вече и Денница, най-малката, но тъкмо защото беше най-малка, оставаше някъде по-назад в мислите на баща си. Много млада беше още тя, имаше време за нея. А и тя самата беше такава — не можеше да задържи вниманието на човека върху себе си. Теодора-Косара беше в самото сърце на царя, във всичките му мисли за децата и семейството, за всичко, каете беше лично негово.
Косара беше украсена с всички добродетели и с телесна хубост също. Ала не беше само това. От всеки неин поглед, от всяко движение се излъчваше сякаш някаква недоловима светлина, която покоряваше човешкото сърце, изпълваше го с умиление и радост. Такъв беше дори и гласът й — тих, но сладкозвучен. В нейната уста оживяваше всяка дума, звучеше с всичката си сила и правда. С нея беше винаги спокойно, радостно, светло. Царят търсеше нейната дружба, тя също търсеше дружбата му и това го радваше. С нея можеше да се приказва за всяко нещо и когато нямаше какво да каже, тя умееше да слуша, да разбира, да съчувствува. А ето от някое време Косара тъгуваше за нещо и пак по своему — само внимателното бащинско око на царя долавяше душевното й смущение.
В една от стражевите кули на източната порта на вътрешната крепост бяха затворени вече от дълго петима мъже. Теодора-Косара ги видя още като ги доведоха и не можеше да ги забрави. Тя бе чувала много пъти за страшните неща, които ставаха между мъжете, за войни и битки, за всякакви страдания, а сега бе видяла с очите си такива човешки мъки. Тя не се решаваше да заговори на баща си за тия злочести люде — боеше се да не се намеси в царските му работи. Осмеляваше се само да изпраща от време на време на пленниците храна и плодове. Ала един ден царят сам заговори за тях — каза, че ще ги изпрати в Преспа.
— Там ще бъдат на сигурно място. Те са планински люде и водата за тях ще бъде непреодолима преграда.
— Какви са тия люде, татко? — реши се да попита Косара; искаше да чуе от баща си за петимата пленници, но той отговори късо:
— Сърби.
Иван-Владислав, който беше също там, каза с прекомерно загрижено лице:
— Не знам дали не ядат те напразно хляба ни…
Радомир, който също беше там, избухна във весел смях и Косара наведе очи, засрамена от неуместния смях на брата си. Думите на Владислава бяха двусмислени, но Гаврил-Радомир ги прие в техния страшен смисъл; така ги прие и царят.
— Ти искаш да ги лиша от живот? — попита той племенника си, но сам побърза да прибави: — Един ден те може би ще ми послужат като добро оръдие.
Като слушаше тоя разговор, Косара изпитваше голяма скръб за петимата клетници. Тя искаше да им помогне, да ги вземе някак под своя закрила, да спаси може би живота им. И усети в сърцето си голяма смелост.
— Татко мой и господарю — рече тя с побледняло лице. — Позволи ми да изпълня към тия злочести люде едно християнско задължение. Брат ми и братовчедът ми говорят за живота им, аз искам да облекча малко поне техните страдания.
Царят я погледна учуден от нейната смелост и от желанието й. Той попита:
— Какво искаш да правиш с тях?
— Това, което ме учи в тоя час някой добър ангел. Ще вляза при тях с няколко слугини и ще измия главите и нозете им. Като се облекчи тялото, облекчава се и душата.
Трогна се сърцето на царя от тия нейни думи и такова беше лицето й, че дори двамата млади мъже я гледаха удивени. Но Владислав не можа да се въздържи и може би искаше да й се присмее:
— Те, сестрице, ще те напълнят с гад.
Косара нищо не му отвърна, а чакаше отговора на баща си. Той премисли гласно какво да отговори на любимата си щерка:
— Може би бог те е научил да извършиш нещо, което ще бъде за общо добро. Единият от тях е сръбски княз. — И бързо добави: — Иди, иди в затвора им и направи, каквото си наумила.
Още същия ден Теодора-Косара поведе към стражевата кула пет от слугините в бащиния й дом, които бяха взели всичко, що беше нужно за измиването — и вода в изобилие, и съдове, и кърпи. Стражите на кулата посрещнаха слисани царската щерка, но не можаха да не отворят пред нея тежките врати на затвора. Тя заповяда още да изведат петимата затворници на по-светло място и видя от каква тъмнина ги изведоха стражите; затворниците закриваха очите си с ръце от силна болка поради светлината, която не бяха виждали отдавна. Личеше и тук кой беше пръв и господар между тия петима мъже и кои бяха след него. Княз Иван-Владимир застана пред царкинята и свали ръцете си, за да може да я вижда и да не предизвиква без нужда състраданието й. Тя му каза кротко: