— Дошли сме с тия жени да измием главите и нозете ви. Грехота е от бога да стоите в такава нечистотия. И тъй, позволете ни и ни помогнете да направим, което е нужно.
В своето смирение и в княжеската си сдържаност Иван-Владимир не издаде с нищо изненадата си, ала мимо неговата воля очите му се напълниха с влага и станаха още по-хубави с чистия си блясък. Той стоеше прав и горд, както го бе видяла царкинята за пръв път, не беше чудно как се държеше на нозете си от голямо изтощение. Лицето му беше изпито, бледо, та дори прозрачно, с безкръвни изпръхнали устни, косата и брадата му бяха сплъстени, по големите му ръце, които бе отпуснал също от немощ, се виждаше всяка кост. Но колкото беше приятен погледът на сивите му очи, още по-приятен беше гласът му и думите, които изрече:
— Аз не те познавам, сестро, коя си, но не е трудно да се отгатне, че си някоя от първите жени на тая страна, щом стражите те пущат при нас с такава почтителност. Блажена е земята, чиято дъщеря си ти със своето ангелско сърце. Ако ти не ме знаеш, по-добре и да не знаеш кой съм тук на земята, защото пред бога всички сме еднакви.
— Знам кой си ти — отвърна Косара. — Аз пък съм дъщеря на царя на тая земя. Но ще кажа и аз, което е самата истина: пред бога всички сме еднакви и само той е цар над всички.
— Бог ще определи достойната награда за доброто, което искаш да ни направиш. Отдавна вече кожата ни не се е допирала до чиста вода… Но с благочестивото си дело ти ще подкрепиш и засилиш вярата ми в божията правда и това твое добро ще бъде сто пъти по-голямо.
Започна измиването. Всяка от слугините се зае с по един от неволниците, пък и те си помагаха, доколкото им беше възможно при тяхната немощ. Теодора-Косара стоеше встрани, следеше зорко работата на слугините си и я ръководеше. Виждаше се отдалеко как се радваха петимата мъже на освежителните водни струи. Когато измиването свърши, те и петимата изглеждаха като други люде с влажните още коси, с чистата бледност на кожата си, с радостния блясък в очите. И пак най-личен между всички беше князът им, още по-хубав с просиялото си лице от чистота и душевно ободрение.
Може би защото Косара и Иван-Владимир се срещаха в такъв един час, щастливи с доброто, което правеше единият и което приемаше другият, но те и двамата не искаха да се разделят толкова бързо. Те бяха млади, хубави, а младостта и хубостта сближават людете и ги свързват. Сега, след измиването, князът не се свенеше да стои пред царкинята, тя пък чакаше търпеливо, докато слугините бършеха каменния под от разплисканата вода, прибираха съдовете и мокрите кърпи.
— Наскоро — заговори пак сръбският княз — сънувах чуден сън и знаех, че ще ми се случи нещо хубаво. Яви ми се ангел господен и беше цял от светлина, а ето ти дойде в черния мрак, в който живея. Сега ще ми бъде по-лесно да дочакам края на моята неволя.
Като я нарече той светъл ангел, макар и с други думи, по нежните страни на царкинята се появи гъста руменина. Сладък беше за слуха й неговият глас. В смущението си тя не отговори нищо на ласкавите му думи. Приветствувайки го, преди да излезе, тя дигна очи да го погледне още един път и срещна погледа му, който беше вперен в нея с такава сила, като че ли искаше да я спре, да я задържи. Руменината по страните й се сгъсти още повече.
Царкинята си отиде, но неговият сбраз остана в душата й. През следващите дни и нсщи тя не го забрави нито за един миг. Спомняше си красотата му, светлината на погледа му и всяка дума, която й каза. Неговата телесна и душевна хубост пробуждаше в сърцето й радост, сладостен трепет, копнеж да го види още еднаж и всички тия чувства се събираха в мъката й, че той живееше в такава тежка неволя. Князът беше във властта иа родния й баща, но тя не се решаваше да му заговори за него от момински свян и от страх — царят не би дал да се меси тя в царските му дела.
Всички тия свои тревоги и грижи Коеара криеше в сърцето си, но, ден след ден, излязоха те на лицето й. Побледня лицето й, посърна, в погледа й тежеше горест. Баща й, който най-много от всички изпитваше върху себе си сладката сила на нейната прелест, пръв забеляза станалата промяна. През една дъждовна есенна нощ те двамата бяха останали сами край огнището. Царят разглеждаше някакви изписани заешки кожи, но час по час отправяше към нея угрижен поглед. Вдадена в мислите си, тя не забелязваше, че той я наблюдаваше, и по лицето й се виждаше всичката й скръб. Той сложи ръката си върху нейната малка, изстинала ръка и с това неочаквано движение спря всичко в нея там, където беше — и мислите, и тъгите й, — като че ли цялата й душа остана разтворена пред взора му.