— Какво ти е, дъще? Какво става с тебе…
Косара изви към него големи, големи очи и вече нищо не можеше да скрие; той побутна сърцето й като препълнен съд и отеднаж бликна и се разля цялото му съдържание. Тя се хвърли в нозете му, падна ничком в нозете му, както бе седнал на широкия дървен стол, и речта й започна да се излива като от препълнен съд:
— Татко… господарю мой, помогни ми! Аз залюбих сръбския княз, когото отидох да измия със слугините си. Не се разкайвам, че отидох, сам бог ме е насочил към тъмницата му. Колкото повече време минава, толкова по-ясно виждам, че той е достоен мъж. Не могат да лъжат тия очи, тоя глас не може да лъже. Не знам какви са грешките му пред тебе и защо е той в тъмница, това ти знаеш и ти ще решиш как да бъде. Но ако пожелаеш да ме омъжиш, както е ред и обичай, аз няма да взема друг мъж освен тоя княз. Казах ти, татко мой и господарю мой, вдичко, сега ти ми бъди съдия и отсъждай.
Царят нищо не продума, сетне посегна да я приподигне:
— Стани, стани.
Тя седна отново на мястото си, но това, което изрече с думи, беше изписано и по лицето й.
— Чудно! — продума най-после царят и като че ли мислите му бяха съвсем другаде. Сетне продължи: — И Мирослава, и ти сега… за мои пленници. — И отеднаж се обърна към нея: — А ти откъде знаеш, че той няма да ти откаже и да те унижи?
— Не, не! — поклати глава Косара, без да го погледне: — Видях аз как ме зовяха очите му.
Царят пак млъкна. Огънят в огнището бе прегорял и там светлееше само едно купище жар. Вън дъждът плющеше глухо и шибаше яростно каменните стени, през широкия отвор на кумина проникваха редки водни капки и падаха безредно в огъня с тих шум. Никакъв друг глас и звук не се чуваше из целия каменен дом. Най-сетне царят отново заговори:
— Аз го затворих, за да държа по-здраво непокорните от народа му. И той самият не се подчини, макар да се предаде в ръцете ми. Други прегрешения пред мене княз Иван-Владимир няма. Той е княз на Зета, под негова власт бяха също жупанствата Требинье, Захълмие, които управляваше заедно с чичо си Драгомира. Той е мъж храбър и добродетелен; предаде се сам в ръцете ми, за да спаси народа си, както и сам каза. Той беше един от най-мощните господари в сръбската страна и ако аз… ако аз спечеля по някакъв начин сърцето му… ще спечеля и ще привържа към себе си целия му народ. Чрез него и с него ще държа цялата сръбска земя. Но дали…
При всяка дума на царя лицето на Косара все повече просияваше. Сега той пак се обърна към нея, пресегиа се и улови двете й ръце:
— Дете мое… Ти си родена под щастлива звезда. Винаги ми е било добре с тебе. Може би и сега ще станещ ти оръдие на божията милост към нас и ще направиш голяма добрина на царството ни. — Той се отдръпна на стола си и като помълча един дълъг миг, продължи: — Но ти говориш с гласа на сърцето си. Аз не знам дали това, което ми каза, е точно така. Бъди търпелива. Аз ще освободя княза и ще го въведа в дома си. Ще го погледам някое време и ще го послушам. Сега ще го гледам с други очи, щом съм готов да предам в ръцете му най-милата си щерка. И голяма задача съм готов да му възложа за царството ни и за неговия народ също.
Косара отново се отпусна на колена върху мечата кожа под нозете на царя, взе двете му ръце, целуна ги една след друга и сложи върху тях малката си хубава глава.
Настана мир и спокойствие по цялата българска земя. Василий Втори беше още в Азия и срещу България нямаше нито един враг. Цар Самуил ходеше по царството като грижлив, изкусен градинар или лозар, който ден след ден извършва благополучно всичко, що е нужно за градината му, за лозето му и за добрия плод, който трябва да се роди. Мирът в царството му беше като благодатно слънце над земята и като влага благодатна в недрата й.
Ала цар Самуил знаеше и не забрави нито за миг, че тоя мир за българското царство беше временен и че трябваше да бъде завоюван завинаги. И затова най-големите му грижи бяха пак за войската и за воинските хранилища. Сега и градското, и селското опълчение, и болярските дружини, както и предишните царски дружини станаха все царска войска. Царят разпущаше по една част от нея и пак я прибираше по градовете и твърдините. Земята се обработваше грижливо, добитъкът също се оглеждаше с голяма грижа, добре се работеше по работилниците и по рудниците, строяха се твърдини, но също домове и църкви, пътища и мостове. Като кипеше такава работа по цялата българска земя, имаше и добра прехрана за всички. Когато царят срещаше Руна, сега по-рядко, казваше му едни и същи думи: