Стражът пред външната врата на малкия дом се отдръпна почтително, за да стори път на царя, когото веднага позна. Вътре в дома го посрещна слуга, който взе наметката му, и по-нататък никой не се мярна пред него. Така царят незабелязано стигна до синята кадифена завеса, която преграждаше спалнята на малкия му син. Тук той изеднаж се спря. Спря го гласът на Малина Бабчорова, който се чуваше ясно през завесата — напевен, еднозвучен, тъжен. Малина разказваше на момчето приказка, види се, за да го приспи.
— …Мащеха й слагала купища къдели пред нея — нареждаше дума по дума ясният глас на младата жена. — И като седяла все край огнището да преде, винаги била изцапана с пепел. Цяла: и дрипавите й дрехи, и ръцете, и лицето й. Белеели се само очите, та людете й се присмивали и я наричали Пепеляшка. Мара Пепеляшка. „У — викала злата й мащеха, — каква си грозна! Никой няма да се ожени за тебе.“ По това време се заженил царският син и поканил на сватба целия народ. Мара Пепеляшка не можела да отиде. Нямала хубави дрехи. Бедна била, дрипава. Мащеха й отишла на царската сватба, а тя останала пак да преде до огнището. Прела и плакала. По едно време чула гласа на умрялата си майка: „Не плачи, дъще. Отвори ковчега, там има дрехи за тебе.“ В ковчега имало златна дрехи и чехли. Измила се Мара от пепелта, облякла се със златни дрехи, обула златните чехли. Отишла на царската сватба. Толкова била хубава, че изгряла като слънце в царските двори. Никой не я познал. Царският син се уловил до нея на хорото и забравил годеницата си. Като взело да се съмва, Мара побягнала в къщи. Бояла се да не би мащеха й да я изпревари. По пътя единият й чехъл паднал в реката. На другата сутрин царският син отишъл да пои коня си и намерил златния чехъл. Той казал на баща си: „Ще се оженя за това момиче със златните дрехи. Ето чехъла му.“ Търсил той из цялото царство на кое момиче ще се хване златният чехъл. Търсил цели три години. Не се хващал чехъла на никое момиче. Най-сетне някой казал: „Само Мара Пепеляшка не е премерила чехъла.“ Царският син отишъл с чехъла и при Мара. Не щеш лиг златният чехъл се хванал на крака на Мара Пепеляшка. Царският син казал: „Тебе те търся аз цели три години.“ Старият цар казал… — проточи изтихо гласа си Малина и млъкна.
Малкият Давид, изглежда, бе заспал. Царят разтвори с две ръце завесата и влезе безшумно в спалнята. Момчето спеше в леглото си, а Малина се бе навела да поиридръмне върху завивката. Отпуснало глава на възглавницата, детето и в съня си приличаше на своята майка. Погледа го царят, но в мислите му беше и тя, умрялата. Това беше среща с малкия Давид, беше среща и с нея… Той излезе тихо от стаята, излезе след него и Малина Бабчорова. Царят я попита:
— Ти често ли му разправяш тая приказка?
— Да, царю честити, разказвам му я. Много я обича.
Царят помълча малко и пак попита:
— А за майка му… Разказваш ли му и за нея?
— Да, царю честити, разказвам му и за нея, царство й небесно. А то… И мама, казва, като Мара Пепеляшка… Някога и баща ми така я наричаше: Пепеляшка.
Царят мълчаливо кимна и се отправи към вратата.
Царят седеше на средата на голямата трапеза с весели очи и приветливо лице. Забелязаха околните, че тая вечер той беше ласкав дори и към царицата, която седеше от дясната му страна, и тоя път отрупана с тежки одежди и накити. Самуил погледна на няколко пъти ситно набръчканото лице на жена си, провесените й бузи, двойната гуша. Спомни си той с тъга и с лека погнуса за времето, когато всяко докосване до тялото й разгаряше огън и жажда в жилите му. Сега той я съжаляваше. Обърна се няколко пъти към нея, продума й на няколко пъти, дори чукна чашата си с нейната. Тая вечер той бе ласкав към всички.
В началото на вечерята се чуваше само тих говор и потракване на съдове, а доста монотонните звуци на няколко струнни свирала откъм една съседна по-малка зала навяваха повече унилост, нежели весели мисли. Но сам царят на няколко пъти подкара виночерпците и все по-често бълбукаше пенливо вино в големите чаши от стомни и дълбоки шарени гърнета. В тихия говор и звън на чаши започнаха по-често да се дочуват по-смели гласове, весел смях.
Още докато бяха жените на трапезата, ромеецът Теофил Ембол, като играеше изкусно с приятния си глас и все към царя въртеше големите си черни очи, обясни как философите и звездобройците мерят и отмерват времето, което иначе няма ни начало, ни край. Преди една година той бе избягал от Солун и бе преминал към българите. Беше знатен между своите, можеше да бъде полезен при някои случаи и Самуил му разреши да живее в Охрид, а като узна, че беглецът е сладкодумен и забавен човек, покани го на два пъти на трапезата си и тук, в Преспа.