— Преди шест дни — продължи хитроумният ромеец — ние всички православни християни празнувахме раждането на нашия спасител точно за хиляден път.
Сега ние сме точно в хилядната година от рождението на нашия господ-бог Исус Христос. Така е измерено. Нооо… — проточи той глас, наведе очи и по хубавото му лице се спусна скръбна сянка. Сетне въздъхна, дигна пак очи някъде към тавана и продължи: — Но тия, които мерят времето, казват и твърдят, че тая хилядна година ще бъде и последна за света.
По стихналата трапеза се чуха едва сподавени викове на изненада и страх — не се сдържаха в уплахата си някои от жените, пък и някои от мъжете. Чу се и смях. После стана пак тихо в голямата зала, останаха да звучат само свирките отвъд и още по-монотонно, по-тъжно. Ромеецът подзе отново и в игривия му глас се долавяше ту заплаха, ту примирение, пък и приемех:
— Светът остаря в грехове. Хиляда пъти се роди спасителят сред нас, хиляда пъти умря на кръста, а все тъй греховен е нашият живот. Дошъл е вече краят. Остават ни може би само още няколко дни, или още няколко фази на луната. В разкаяние и молитва ли ще прекараме тия дни, или ще посрещнем края с пълни чаши в ръка? Нека всеки постъпи според ума си и според греховете си.
В пълна тишина заглъхна неговият плътен, мек глас. Тъкмо в това време бяха спрели и свирачите оттатък. В широката зала се чуваше тихото пращене на светилниците и негли само затрудненото дишане на смълчалите се сътрапезници. Мнозина от тях наистина се бяха уплашили. Хиляда години! — ами светът наистина беше много стар. Стар и потънал във всякакви грехове, бог няма да го търпи повече. И ето нели философите и звездобройците предсказват… Но това общо мълчание продължи само няколко мига и пръв го наруши Самуил.
Той взе чашата си, пресегна се и я чукна в чашата на Несторица, който седеше срещу него. Войводата се сепна от неочакваното внимание на царя и побърза да дигне чашата си, а Самуил рече:
— Да пием, стари друже. Ето че звездобройците са преброили и нашите дни.
Несторица мълчаливо се усмихна, поприглади с опакото на ръката дългите си, доста прошарени муетаки и отпи две глътки. Той наново обърса с ръка мустаките и брадата си и отвърна със своя гръмлив глас, та се чу по цялата трапеза:
— Броят те въшките си. Кой жив човек може да знае своя край!
Самият войвода беше живо опровержение на всяка мисъл за скорошна смърт. Той наближаваше петдесет години, но белеещите се мустаки и брада бяха като на шега залепени по лицето му, каквото беше широко, румено, без бръчки.
Надигна се врява по цялата трапеза, разтичаха се слуги и виночерпци, дори и много от жените посегнаха към чашите си. А когато, не след дълго, царицата взе позволение от царя да напусне залата и излезе, следвана от всички други жени там, веселбата стана още по-шумна. Страхът пред смъртта, който пропълзя между пируващите, разгоря още повече жаждата им за живот, за радост и забрава във виното. За още някое време присъствието на царя караше да се въздържат и тия, които не можеха сами да се въздържат, но тъкмо по негов знак слугите смениха чашите и надонесоха нови стомни и делви с вино, сега от най-силното негушко вино, което беше гъсто като кръв и бързо опиваше. Все по-малцина от пируващите попоглеждаха стеснително Самуила, преди да надигнат дълбоките си чаши, все по-малцина се опитваха с пиянско лукавство да се отсрамват пред него с някой продран вик:
— Да живее царят!
Самуил и не чуваше тия пиянски приветствия. Той разменяше разсеяно по някоя дума с най-близките си сътрапезници, които бяха все по-възрастни люде и се пазеха да не прекалят с виното, макар вече някои и от тях да фъфлеха с надебелели езици. По тоя начин царят поддържаше домакинско приличие, а в същото време наблюдаваше гостите си по цялата трапеза. Забеляза той, че те се разделиха на групи и шумно, кресливо разговаряха помежду си, спореха, без да се слушат, чукаха все по-често чашите си с натежали движения. Никой вече не слушаше свирачите от съседната зала; проточените звуци на струнните свирала проплакваха и стенеха или говореха сякаш с думи, но бяха някак чужди и далечни сред общата глъчка. Докато шумната врява наоколо все повече се засилваше, цар Самуил незабелязано стана и изпусна гостната зала; не го забелязаха дори и някои от най-близките около него сътрапезници.