— Какво става тук? — попита великият войвода.
Старецът го гледа мълчаливо още някое време, като че ли се мъчеше да го познае или обмисляше отговора си, после каза:
— Вижда се. Желязо правим.
— Желязо правите… А как го правите?
— Господ го е дал. Ние с огън го пречистваме.
— Има ли го много по тия места? — попита пак Самуил Мокри.
Старецът врътна рошавата си глава, като да се чудеше на въпроса му.
— Още моят дядо е ровил тука — рече той. — Където и да задълбаеш, все руда излиза, само по-дълбоко трябва да се копае. — Сетне изеднаж добави: — Не ще да е на трохи, щом го е скрил господ под планината.
Самуил се обърна към петимата майстори:
— Чувате ли? Той също не е копал навсякъде, но умът му показва. — Той дигна сухата си възмургава ръка и посочи един от майсторите, после и друг — Кондо, и ти, Куцияне… ще останете тук и ще вадите желязо. Много желязо ни е нужно, колкото цялата тази планина.
Кондо, по-старият от двамата, мълчаливо наведе очи, мълчаливо прие повелята на великия войвода. Но другият, Куциян, каза:
— Как така отеднаж, господарю…
— Умът ще ви учи. А от мене искайте, каквото ви е нужно. Почнете с тия люде тук. Кой е старейшината ви? — се обърна той пак към стария рудокопач: — Ти ли?
— Старейшина ние нямаме. Аз съм най-старият тука.
От самокова бяха излезли и други двама рудари, виждаха се наблизу още неколцина. Великият войвода огледа всички и каза:
— Тия двама майстори ще останат тук по царска повеля и всички вие тях ще слушате за всяко нещо. Желязото, което ще вадите от земята, ще бъде за царски нужди и за труда царството ще ви плаща.
Когато вече си тръгваше с останалите свои люде, Самуил Мокри нареди и на двамина от войниците да останат с майсторите, за да имат те по-голяма сила и власт.
Същия ден и на другия ден, докато се стъмни, Самуил Мокри обходи всички места в новия град на острова и по няколко селца в подножията на Баба насреща, където имаше царски или воински писалища и управи, където имаше царски хранилища и работилници. Той разместваше някакви невидими лостове, дигаше прегради, проправяше улеи и пътеки, та всичко се съживи и раздвижи. Едва сега можеше да се види колко люде се бяха насъбрали напоследък по всички тия места и селища — предишни и по-нови, които се бяха дигнали откакто Самуил Мокри се настани на острова в Малкото езеро.
Вече по тъмно на втория ден той пак се отправи по познатата пътека към къщата на Биляна. Сега вървеше с облекчено сърце и с ясни, бодри мисли. Както и преди, когато предприемаше нещо, Самуил като че ли плуваще в буен, дълбок поток, който го носеше бързо и леко, а той виждаше ясно дъното му през бистрите води, виждаше и далеко напред. Не можеше нищо да го изненада и да ге уплаши. Непреодолима сила го тласкаше все по-нататък и с всяко свое дело, по-малко или по-голямо, утоляваше някаква непрестанна жажда на душата си.
Самуил мина през двора, бутна леко вратата на малкия дом и тя веднага се отвори, тихо, без всякакъв шум. В преддверието трептеше мъжделива светлина. Той се озърна — търсеше Биляна и веднага я съгледа. Насреща, в десния ъгъл на преддверието, беше сложено на каменна подставка едно негово изображение от дърво, високо около три лакти. Изработил го бе преди известно време един от резбарите на острова. Самуил бе изобразен във войводско облекло, но без шлем и самият той не намираше почти никаква прилика с истинския му образ. Нареди, като на шега, да донесат ивображението в къщата на Биляна. Тя също не намери голяма прилика в това доста грубовато изображение, но много му се зарадва и поиска да го сложат в същия този ъгъл на къщата й. Скоро те и двамата го забравиха там, в ъгъла. А сега Биляна стоеше пред него с гръб към вратата.
Тя бе сложила и двете си ръце върху гърдите на дървената статуя леко, сякаш се боеше да не я повреди, и бе се загледала в нея, в лицето й, цяла вдадена в изображението. Това продължи няколко мига. Сетне Биляна притисна по-здраво длани върху гърдите на статуята, приподигна се на пръсти; двете тъмни плитки на гърба й помръднаха и тя протегна врат, за да стигне лицето на статуята, която беше малко по-висока от нея върху каменната си подставка. Чу се тих шум на целувка. Младата жена целуваше дървеното изображение. След това тя се попридръпна, отпусна и двете си ръце, наведе глава, сякаш беше пред икона, и смирено очакваше молитвата й да бъде приета.