В следващия миг тя можеше да се обърне насам и Самуил бързо се отдръпна, придръпна и вратата безшумно. Той не искаше да го види тя, да види, че бе я наблюдавал. Не искаше да го види в тоя миг, когато бе разголила самата си душа. Неудържим порив напираше гърдите му, той почука нетърпеливо на вратата и едвам се сдържаше да не се втурне вътре. Зад вратата се чу лек шум, после там, на прага, се показа Биляна със светилник в ръка.
— Ти никога не чукащ…
Люлеещата се светлина на малкия светилник озаряваше лицето й, ръката й, разголена до лакътя, блестеше в косата й, а още по-ярко, като други два светилника, дълбоко в очите й. Самуил прошепна задъхан:
— Пусни ме да вляза…
За една неделя време Самуил Мокри завъртя и засили всички колела, които движеха живота в новия град и около него. По работилниците за оръжие и за войнишко облекло той удвои и утрои работниците, по хранилищата спираха цели кервани от коне и двуколки, които се стичаха към Преспа от разни страни. Надойдоха и нови люде, колкото за работници, много повече за войници. Той ходи още два пъти и към рудниците. Двамата майстори бяха навлезли в новата си работа много повече, отколкото се очакваше. Те бяха събрали още стотина рудари, а наблизу до стария самоков се строеше друг и много по-голям. Сегашните копачи не ровеха земята отгоре, както преди, а прекопаваха дълбоки и широки проходи към недрата й.
— Рудата ни тегли нататък, светли войводо — поиска да се пошегува Куциян, единият от майсторите.
Самуил се усмихна, но не на шегата му, ами на неговото ново въодушевение.
Късно вечер Самуил се прибираше на почивка не в своята голяма къща, а в отдалечената къща на Биляна. Там той нощуваше и мнозина го виждаха рано сутрин да излиза от гората около Билянината къща, запътил се към новия град, за да почне всекидневната си работа.
Биляна беше още родилка и спеше в отделна стая с детето си. Самуил никога не влизаше в тази стая и никога не попита за новороденото, чийто плач често изпълваше цялата къща. Той се намираше постоянно в трескава възбуда около своите дела и колкото между людете беше сдържан и строг, за да не се отпущат те в работата си, толкова беше отворен и приказлив пред Биляна. Той я задържаше в своята стая до късно през нощта. В неговото силно душевно напрежение нужен му беше отдушник. Той споделяше с младата си приятелка свои планове, размишляваше гласно пред нея, спореше с нея и се караше, изливаше гнева си, набран през деня, или даваше воля на сърцето си да се порадва на всеки успех и на всяка хубава надежда. Биляна го хранеше добре, постилаше му всяка нощ чисто легло, а вкусната храна и удобното легло бяха добри за почивката му. Ала тя умееше й да го слуша съчувствено, да го насърчава с поглед, с израза на лицето си, с всяко свое движение. С живия си ум тя бързо навлезе и в самата му работа, в кроежите, в стремежите му. Той все по-често и сам се заслушваше в думите й, изненадан от нейната схватливост, от трезвия й разум. Имаше и някаква чудесна хубост в тия техни продължителни срещи и разговори. Поради нейното положение те лесно, мълчаливо се въздържаха от по-горещи телесни сношения и късно през нощта, когато се разделяха за сън, той едва ще докосне с устни челото й, а тя току ще се наведе и ще целуне ръката му. И непрестанно, през цялото време, докато бяха заедно, около тях се чувствуваше топлият дъх на тяхната обич…
На края на същата седмица Самуил Мокри замина за Воден, следван от петдесет души конни войници. Тръгна отново и с тая войнишка дружина отново беше на бойна нога. Още щом пристигна във Воден, той избра трима опитни мъже, които, заедно с всичко друго, знаеха ромейски език като ромеи, и ги изпрати в Цариград по три различни посоки. И не седна да чака завръщането им, но продължи онова, което вече бе започнал в Преспа. Бърз беше той и нетърпелив всякога, сега пък не се и съмняваше във вестите, които се получиха от Цариград.
Както от близу двадесет години насам, Самуил Мокри пръв посегна да започне и пръв тръгна, а след него и всички други — някои бързо и безстрашно, сякаш да го изпреварят, други колебливо, със страх, та и със скрити свои мисли, трети по същия този стар вече навик и с вяра във вожда, докато се раздвижи, зашумя целият народ. Като знаеше Самуил, че очите на всички бяха обърнати към него, гледаше да бъде навсякъде и сред всички. Започна се с войската, започна се от твърдините и стражниците, от войнишките помещения, от хранилищата и оръжейните работилници, но беше време и за прибиране на есенните плодове по полетата и горите, за събиране на зимнина, та кипна работа навред и всеки трябваше да намери своето място. За десетина или двадесет дни размири се цялата земя българска и вече не позна тя покой и мир за още много години.