На една стъпка след него яздеше Ароновият син. Двамата Хрисилиевци бяха настояли да замине за Преспа и той, за да им бъде също удобно прикритие: тръгнало бе на тая весела разходка цялото семейство, та и той, прибраният по милост племенник — повели са го развеселените му братовчедки. Теодор Хрисилий при това бе поискал да тръгне и Владислав, за да го има и сега под око, но също и по някакво неясно чувство, че ще бъде добре синът на Арона да надзърне и в другия живот на убиеца на своя баща. Самият Иван-Владислав тръгна с голяма готовност за Преспа и знаеше по-добре от братовчеда си защо отива там. Доколкото неговият недозрял още ум можеше да схваща човешкия живот и всяко нещо в него, той виждаше света ясно и още по-ясно определяше своето отношение към нещата. Във всичко изхождаше от себе си, от ползата, която очакваше за себе си, и от едно непреклонно желание да държи всяко нещо, целия свят в ръцете си, да бъде по-силен от всички, да стои над всички и да ги натиска с нозете си. Поради младата му възраст в неговия жив ум често се пораждаха и заплитаха какви ли не недомислия, но той все по-сигурно се отправяше към една определена цел, която растеше все по-ясна пред очите му. Ароновият син носеше в себе си някаква голяма сила, но беше още дете. Сега той нищо не можеше да върши по своя воля, не можеше да иска нищо и тъмната сила в сърцето му се превръщаше в недоволство и озлобение, в ненавист и склонност към язвително поругание с когото и да е. В кръвта на този юноша бе останало много от лютата, отровна мътилка, която носеха в душите си неговата майка и недостойният му баща. А той, синът им, ненавиждаше и тях, презираше и тяхната памет. Той мразеше чичо си, който ги уби, но го мразеше не зарад тях, а някак за себе си — винеше го, че с тяхната смърт бе го превърнал в безпомощен, жалък сирак. В озлобението си към всички Иван-Владислав често си повтаряше:
— Ще дойде ден… Ще дойде и моят ден!
В тая закана към всички, която задоволяваше неговото необуздано, ала потиснато сега честолюбие, беше цялата зла сила на сърцето му. В любопитството му да види другия живот на чичо си беше и омразата му, и неговата постоянна, дълбаеща мозъка му мисъл за мъст и задоволение.
На десетина разтега след тия две коли вървяха други четири двуколки, в които бяха насядали слугите, мъже и жени, натоварени бяха също и разни ковчези и вързопи с нужни и ненужни вещи на господарките. Между слугите, макар и някак отделено от тях, беше и малката ларисчанка Ирина Каматерос. На връщане от превзетата вече Лариса преди четири години Самуил Мокри бе пренесъл на коня си чак до Охрид малката щерка на лариския комис Каматерос. Хубавото дете бе му се понравило с живия си ум и с голямата си смелост. В Охрид той нареди Ирина Каматерос да живее в дома му, каза да приберат при слугите и нейната стара дойка, но дойката скоро умря. Самуил искаше малката пленница от Лариса да живее с децата му, ала тсй не се задържаше много в охридския си дом и чуждото момиче бе отстранено. То беше повече между Самуиловите щерки и не го караха да върши никаква по-трудна работа, но се хранеше в готварницата. Агата търпеше неговото присъствие — Ирина Каматерос беше нейна сънародничка, но Мирослава Самуилова не можеше да понася момичето, та Косара трябваше постоянно да го пази от преследванията на сестра си. Още повече се привърза към ларисчанката най-малката Самуилова щерка, Денница, която беше почти на една възраст с нея и я търсеше в игрите си. Тъкмо тя, Денница, поиска да дойде и Ирина с тях в Преспа…