— Тя… тя има и дете!
Нечаканите гости на острова останаха чужди между тамошните люде. Те бяха най-близките на великия войвода — семейството му, посрещнаха ги, въведоха ги в дома му, иначе не можеше и да бъде. Но те бяха по-иначе облечени, говореха ромейски, бяха надменни и дръзко проникваха навсякъде. Животът на острова беше по-друг и людете там бяха по-други. Почти всички бяха мъже, облечени бяха просто и грубо, всеки беше зает с работата си, рядко ще се чуе човешка реч — накъсо, все по работа, рядко ще се чуе вик или смях. Тамошните люде гледаха гостите с любопитство, но отдалеко и дори често с враждебни погледи; дошли бяха от друг свят, с пъстрото си скъпо облекло, с чуждия си говор, със своята несдържаност, смутили бяха целия тамошен живот. Двамата Хрисилиевци поискаха да отидат с чунове по другите острови в езерата — забелязали бяха още на идване, че и там се издигаха някакви сгради, искаха да ги видят. Началникът на стражата отказа да ги пусне там:
— Забранено е. Великият войвода не позволява.
Двамата ромеи подбудиха момчетата — сина и племенника на Самуила, искаха и те да отидат на другите острови, дори Радомир се опита да накара насила людете да го превозят с чун.
— Не може, хиляднико — упорствуваше началникът.
Срещу дигнатата застрашително ръка на младия хилядник той каза с видимо огорчение: — Аз изпълнявам войнишка повеля, не разбираш ли?
И наистина беше забранено да се ходи без работа по другите острови, но началникът на стражата влагаше в упорството си и своята ненавист към тия чужди люде, та дори и към вироглавия син на великия войвода.
Агата Самуилова не искаше да отива вече никъде, след като видя своята съперница. Тя се прибра в стаята си и беше съвсем разстроена, плачеше с обилни сълзи, искаше веднага да си тръгне за Охрид. Момичетата бяха все около нея.
Двамата братя и лъжливите им слуги се затвориха насаме. Теодор Хрисилий беше възбуден не според нрава си. Той каза:
— Не можем да стоим повече тук, трябва да си тръгваме. Но ние имаме още една много важна работа и трябва да я свършим добре. — Той седна, накара да седнат и другите, опита се да се овладее: — Дойдохме тъкмо навреме. Няма го тук Мокрия. Ние трябва да премахнем тая жена. Няма да мине много време и тя ще стане българска царица. Не сестра ни, а тя ще бъде царицата. Ето, родила му е син. Няма какво да се говори повече — разпери Теодор Хрисилий и двете си ръце, малки, меки, нежни като у жена. После се обърна към единия от лъжливите слуги: — Аз премислих всичко. Ти ще я проследиш около къщата й, гора е наоколо. Ще й пуснеш една стрела. Като ловец. Никой нищо няма да чуе, няма да види.
Лъжливият слуга кимна мълчаливо, с мрачно лице. Теодор Хрисилий продължи:
— Ти стреляш добре, няма да те излъже ръката и сега. Къщата е наблизу, а тя все ще се покаже вън.
— Аз ще ида — продума Николай Хрисилий вместо слугата. Той продължи и се виждаше, че не ще допусне никакво гротиворечие: — Мога да стрелям с лък и аз. А тя наистина требва да умре.
— Не, не — възрази умолително Теодор Хрисилий. — Тебе може да те познае някой и ще бъде чудно да те види човек там.
— Аз не изпущам стрела напразно — каза слугата, но по-младият Хрисилий повтори остро:
— И аз стрелям добре с лък. Ако ме види някой… Нека. Ще помисли, че обикалям тая… царицата. Не е грозна тя. Ще я преметна като сърна.
Теодор Хрисилий познаваше по-малкия си брат: безполезно беше да го предумва да се откаже от желанието си. Той въздъхна:
— Вървете тогава и двамата.
Двамата мъже, господарят и лъжливият слуга, излязоха привечер, наметнати с тъмни плащове, като люде, които са тръгнали на разходка в края на хубавия септемврийски ден. Хладно беше на острова и влажно в тоя час, но те под плащовете си носеха и лъкове. Започнаха разходката си отдалеко, после навлязоха и в гората. Обхвана ги тук, между дървесата, здрач, дълбока тишина и те се разбързаха неусетно, като да се уплашиха в гъстата гора. Скоро излязоха на поляната, където беше жилището на Биляна, и се закриха зад по-крайните дървеса и храсти, тъкмо срещу вратника на оградата около къщата. Николай Хрисилий извади изпод плаща лъка си, сложи на тетивата стрела с излъскано желязно острие. Извади лъка си и слугата. Поляната се очертаваше по-светла между потъмнялата рамка на гората, която я обграждаше от три страни, но беше пуста. Само вратникът беше пак отворен, също и вратата насреща, ала откъм тъмната вътрешност на къщата не се дочуваше никакъв звук и глас. Високо по светлото небе прелетя самотна птица, някъде из гората се чу шум от биещи се в клоните крила и пак всичко утихна. Прозрачната избеляла синина на вечерното небе отеднаж започна да се сгъстява — види се, слънцето бе залязло зад гората нататък. Тъкмо в тоя час на поляната се показа Биляна.