Той дигна ранената, а тя отвори близу до лицето му големи, уплашени очи. Инокът се извърна да не ги вижда толкова близу, но усети като пламък по лицето си дъха на младата жена. Той чу и гласа й пак тъй близу до лицето си:
— Какво стана с мене?
— Удариха те със стрела — отвърна монахът сърдито и побърза към къщата й, влезе вътре. — Къде да те сложа, къде…
Вътре беше почти тъмно, пък той и не познаваше добре малкия дом.
— Насам, насам — промълви Биляна и помръдна с глава. — Да беше ме пуснал, отче… но аз не усещам нозете си… Какъв беше тоя страшен удар… или стрелата е била напоена с яд… Цяла се разпадам… чезна…
Монахът я сложи на леглото й, а тя ту се губеше, ту пак идваше в съзнание. Той попита за светилник, зае се с преголямо усърдие да го намери, да го запали, но в същото време се бореше с мислите си, че трябваше да съблече младата жена, да превърже раната й… От съседната стая се чу гласът на сляпата:
— Върна ли се, щерко… Донесе ли гъби? То все си спи, не заплака нито еднаж.
Старата леля и детето бяха в другата стая. Той все едно че беше сам с Биляна, самият сатана е наредил тъй още когато взел очите на сляпата! А как ще остави ранената в ръцете на една сляпа жена, до люлката на детето й. Помагай, боже…
Инокът запали и трите пламъчета на светилника. Да бъде по-светло, да се вижда ясно всяко негово движение, всяка негова мисъл и помисъл. В тъмнината грехът е по-мощен. Ръцете и нозете на отеца сами се движеха и тъкмо така, както беше нужно, затихна, замря, изстина като камък и сърцето му. Монахът вършеше, каквото беше нужно и му се струваше, че всичко ставаше под погледа на бога. Гледай ме, господи, зорко, за да ме запазиш! Ала близу зад него или там, в тъмния ъгъл, беше сатаната с всичката си проклета сила. Стоя Господи, и се намирам между два силни огъня, а съм като восъчна свещ…
Той обърна Биляна пак ничком, както я бе намерил пред вратника, издърпа дрехата й, после и ленената риза, да види раната. По-силно от самата светлина в стаята блестеше младата кожа с кървавите петна по нея, с малката отворена рана ниско, под двете плешки, тъкмо сред нежния улей, който се насочваше накъм тънкия, гъвкав кръст като лека прозрачна сянка. О, проклети очи, които всичко виждат, и погледът им триж проклет, който не се откъсва от младото тяло!…
— Какво става с мене… — простена пак Биляна унесено, притиснала лице във възглавницата.
— Остави ме да ти помогна! — скара се монахът.
Уплашена от гласа му, от тоя чужд глас, Биляна понечи с голяма сила да стане, да скочи, но едвам се помръдна само главата й, едвам потрепнаха само голите й рамена. Тя изохка болезнено и пак притихна, Инокът гледаше малката кървава рана, прорязана надълбоко в младата жива плът. Обилна влага изби по лицето му, едри капки натежаха по челото му като оловен венец.
— Защо не ми се обаждаш, Билянооо… — чу се пак гласът на сляпата жена.
Тихо подвикна тя, види се, да не събуди малкото.
Отец Емилиян дръпна с трескави движения кошулята на ранената, покри я със завивката и се спусна вън. Той тичаше като без ум по поляната, низ гората, стигна задъхан в колибата си до самата църква. Учил се бе преди по манастирите да събира лековити билки и корени, да прави напитки и мазила, с които монасите се лекуваха от болести и рани. Лекувал се бе и той в самотния си живот. Избра каквото беше нужно — кратунка с напитка, която даваше сила на сърцето, и две мазила за рани, взе ги и се втурна пак към самотната къща. Наставаше вече нощ, още по-тъмно беше през самата гора, но инокът не се спря никъде, не се спъна никъде, като че ли го водеше някаква незнайна сила в тъмнината, през коренищата и храсталаците.
Той чу още отдалеко плача на детето. Като влезе в стаята, където беше Биляна, монахът видя най-напред очите й. Двете тъмни очи блестяха, горяха силно в треперливата светлина на светилника, но гледаха съсредоточено и строго. Той се поспря до леглото, притиснал до гърдите си пълните шепи, а тя каза:
— Детето ми плаче, гладно е, но не мога да стана, нозете като да ми са откъснати. Не ги усещам.
— Ще мине. Искам да ти помогна.
— Детето…
— Нека поплаче.
Сега, срещу тия светли очи, пълни с болка и скръб, отец Емилиян усети как облада покой сърцето му и цялата му плът. Той сложи билките на една ниска масичка край леглото, донесе още по-близу светилника, донесе паница с вода. Започна работа като опитен лечител, който е виждал много болки и рани. Сатаната беше близу, сатаната беше зад гърба му, до лявата ръка, до дясната му ръка, но в сърцето му беше божията сила, божията любов. И когато силата в сърцето му отслабваше, а силата на сатаната нарастваше, той търсеше да срещне погледа на Биляна — светъл беше тоя поглед и строг с болката и тъгата в него.