Боляринът пак отговори спокойно:
— За убийството научих още на другата заран. Както всички в тоя град. Кои са убили Янкула Побит, аз не знам.
Перото на писеца заскърца; той знаеше по-добре от съдника какво да запише на пергамента и записа каквото беше нужно да се знае. Рун се изправи отново и махна на писаря да спре, без да го погледне. Той гледаше болярина и каза:
— Ще слезем долу. Там ти ще кажеш всичко, болярино.
Той плесна два пъти с ръце и в помещението веднага влязоха двама стражи с мечове на бедрото. Те застанаха от двете страни на болярина и дори посегнаха да го уловят за ръцете. Михаил Кукул ги отблъсна с лакти, но брадата му започна да трепери. Той рече хрипливо:
— Къде искаш да ме водиш, душегубецо…
„Той се уплаши“ — помисли си богомилът и плесна още два пъти с ръце, без да му отговори. Влязоха още двама стражи. Рун каза:
— Свалете го долу.
След къса, безполезна борба Михаил Кукул се остави в ръцете на четиримата стражи. Те го поведоха надолу по стръмна каменна стълба. През една тясна врата на долния й край проникваше насам червена треперлива светлина и топъл полъх, който се засилваше след всяко стъпало. От вратата се откри доста широко помещение с нисък таван и влажни каменни стени. На тавана беше окачен на верига двоен светилник, ала помещението сякаш повече се осветяваше от огнището в единия му ъгъл, дето сияеше цяло купище жар. Озарени от огъня, там стояха двама губители, голи до пояс и с къси кожени престилки. В червеното сияние на огъня се очертаваха силните им мускули и широките им лапи с пръсти, присвити като куки. По-младият от тях едвам се въздържаше да не се нахвърли тутакси върху болярина и лицето му беше цяло нагърчено от зла усмивка. В огъня стърчаха набучени железа с дълги дървени ръчки — куки, щипци, клещи, шила. На няколко стъпки пред огнището беше сложен нисък дървен одър, по който бяха закачени дълги вериги и въжета, железни халки и куки. Михаил Кукул се спря близу до вратата и мигом съгледа всички тия злокобни уреди, двамата нетърпеливи губители, а огънят в огнището изгаряше погледа му. От края на пръстите му, през цялото тяло и чак до самото му сърце запъплиха болезнени тръпки. Мъките започваха, при все че палачите още да не бяха го и докоснали.
Изпод големия болярски калпак потече обилна пот по лицето, по врата на болярина. Той посегна към калпака си, свали го несъзнателно и в същото време премисли: „Помагай, боже… Ако призная, Мокрият ще ми вземе главата. Да му кажа, че шуреите му убиха Побит, после пък те мене ще издадат. А добре е да му кажа: твоите шуреи! Губителите му ще ме попитат: ти откъде знаеш, ти си с тях! И щом еднаж езикът се развърже… Трябва да се изтърпи. И откъде знам аз за Побит? Не съм видял нищо с очите си…“ Зад него се чу гласът на Яков Рун:
— Е, ще проговориш ли?
Боляринът изрече гласно последната си мисъл:
— Не съм видял нищо с очите си.
— А нищо ли не си чул, нищо ли не знаеш?
— Нищо не знам — отговори Михаил Кукул твърдо и се извърна да погледне богомила, който бе застанал на вратата зад него.
— Накарайте го да заговори по-иначе — каза Рун със спокоен глас.
Четиримата стражи избутаха болярина към дървения одър, пристъпиха към него и губителите. По-старият от тях изръмжа:
— Съблечете го. Връзвайте!
Не бяха големи силите на Михаил Кукул и какво можеше да стори срещу шестима млади, силни мъже, но започна той отчаяна барба с тях. Не даваше да го съблекат, да го съборят на одъра, блъскаше с ръце, риташе с нозе и викаше, крещеше:
— Пуснете ме! Убийци! Мъчители! Нищо не знам… не съм видял! Пуснете ме… проклети, проклети да сте!
Той започна и да хапе, да дращи с нокти. Богомилът виждаше отчаяната му борба и големия му гняв, чуваше гласа му, всяка негова дума и повтаряше в ума си: „Той знае, той знае всичко. Спасява душата си!“
Михаил Кукул бе съблечен до пояс и вързан на одъра — нозете и ръцете му на едно място, с извит навън гол, жълтеникав и влажен гръб. Един от стражите натисна към одъра и косматата му глава, но той не преставаше да се дърпа, да вика, макар вече с отпаднал глас. „Той се бори за душата си“ — повтаряше в ума си Рун. И кимна на по-стария палач да започва. Сега заговори той, губителят:
— Думай, думай, болярино. По-добре преди огъня, отколкото след огъня. Ти и без това ще проговориш. Езикът ти сам ще се развърже. Кажи какво те питат…