Губителят говореше като на себе си с прегракнал глас и в същото време приготвяше около огъня страшните оръдия. Той се спря пред голия гръб на болярина с едно дълго, нажежено до бяло желязно шило, коете бързо потъмняваше:
— Е, болярче?
Михаил Кукул и сега не преставаше да се дърпа, да стене гневно:
— Мъчители… проклети да сте!…
Силен вик, сякаш сам излетял от гърдите му, пресече гневния му говор. Той дръпна главата си назад и замря от болка. Наоколо се разнесе миризма на изгоряла плът. Палачът бе прокарал по гърба му с нагорещеното желязо, от врата и чак близу до кръста, дълбока, тъмночервена черта. И не преставаше да ръмжи, но сякаш да успокоява жертвата си:
— Това е само за начало. Колкото да опиташ…
Той пристъпи към огъня, мушна там шилото и извади друго едно широко нажежено желязо също с дървена ръчка. Върна се пак към жертвата си:
— Сега ще те затопля още повече…
Много време прележа боляринът Михаил Кукул на дървения одър в ръцете на губителя, който нашари целия му гръб с нагорещените железа. Кукул се бореше с яростно отчаяние, викаше, виеше проточено, стенеше, дърпаше се и се превиваше, но не се оставяше болките да го надвият, да сломят волята му, да го накарат да говори против себе си. Богомилът се приближи до самия одър, надвеси се над болярина, та и посегна несвястно да вземе той железата от ръцете на мъчителя. И колкато викаше боляринът, викаше над него и богомилът, за да го принуди да проговори за убийството на Янкул Побит, да каже какво крояха и вършеха скришом враговете на царството и на Самуила Мокри. Боляринът нищо не издаваше. Той като че ли претърпя болките още в началото, после те се притъпиха някак, пък и беше повече в безсъзнание. Умориха се в края на краищата всички. Само в сърцето на болярина оставаше все още воля да се бори за живота си, оставаше страх да не би езикът му сам да го издаде и тоя страх беше също голяма сила в него.
— Стига — махна с ръка Рун към палачите. И като се надвеси над болярина, рече задъхан от ярост: — Утре пак. Чуваш ли! Докато окапят месата от кокалите ти? Всички задържани, към седемдесет души, минаха през съда на Яков Рун, мнозина свали той и долу, на дървения одър, под нагорещените железа. На няколко пъти доведоха и нови задържани, минаваха и те по реда си през страшния съд на богомила и през ръцете на губителите. Рун и пусна някои от задържаните, пусна неколцина и с горени гърбове. Към края на второто денонощие не изтрая и той самият. Не се насити да съди и да мъчи, не се отчая, но бяха минали вече всички задържани през съда му и му се стори, че бе попаднал на погрешна следа. Излезе да се разходи с кон — да се стопи някак тежкият камък, който бе легнал на сърцето му.
Беше късно след обед, по оня час, когато стърмецът1 набира на ситни бръчки сребристосинкавата повърхност на езерото, прелита над града и тихо шуми през завехналите вече листа на дървесата. Небето беше светлосиньо, проникнато надълбоко от мекия блясък на есенното слънце, което приближаваше към края на всекидневния си път. Богомилът не поглеждаше синьото прозрачно небе, не усещаше и ласкавите милувки на вечерника по разгорещеното си лице. Не долавяше и тишината, която лягаше над всяка улица, където навлизаше той с другите неколцина конници, които го следваха и как остро и самотно кънтяха по едрата каменна настилка бързите удари на подкованите конски копита. Богомилът привличаше погледите на минувачите, на работниците и продавачите по работилниците; спираха те разговорите си, поспираха се и да го погледат отдалеко, а някои по-плахи и се завълнуваха, да не се мяркат пред очите му. Той яздеше лошо, цял увиснал на високото седло, и току въртеше глава, зли очи ту на една, ту на друга страна, сякаш търсеше някого между людете, които срещаше. Ала нямаше как да види, как да срещне тия, които търсеше. Да можеше да преведе всички тия люде край дървения одър в подземието на кулата!…
Рун ядно пришпори коня си и го насочи към източната градска порта. Стражите дигнаха почтително пред него дългите си копия, а той мина край тях навъсен и излезе вън от града с малката си дружина. Не беше отминал ни стотина разтега по широкия път за Обител, когато срещу него са зададе едно малко шествие от коли и конници: Агата Самуилова се връщаше с цялата си дружина в Охрид. Като се приближи още повече, богомилът позна съпругата Самуилова, също и сина му, но неговият поглед бе привлечен от четиримата ромеи, които придружаваха Агата и децата й заедно с другите люде около нея. И вече погледът на богомила не се откъсна от четиримата чужденци, докато мина край тях и се размина, та и се обърна назад още два пъти, да ги погледа. Той не поздрави съпругата на великия войвода, нито показа с нещо, че я познава — не беше говорил никога с нея. Пък и четиримата ромеи отеднаж грабнаха вниманието му. Когато пътниците отминаха по-далеко, Рун обърна коня срещу своите спътници: