— Кои са тия?
— Жената на великия войвода, децата му… — отговори единият от конниците, който беше тукашен човек. Сетне той прибави досетливо: — И братята й са с нея. Двама. Дошли са от Драч.
Богомилът пак обърна коня си нагоре по пътя, но в ума му остана мисълта за двамата братя на Агата Самуилова. То беше поради преголяма подозрителност, особено в тия няколко дни на разпити и търсения, беше и поради същата преголяма негова ненавист към всеки враг на царството, особено ако беше от по-горните слоеве, към всеки чужденец, който сам по себе си е враг и зложелател. Той се извърна и попита през рамо:
— Кога са дошли? Идват ли често в Охрид?
— Не са много отдавна тука — подвикна конникът. — Не съм ги виждал друг път в Охрид.
Неспокойната, подозрителна мисъл на богомила заброди в ума му още по-бързо. Какво търсеха тия ромеи в Охрид? Заради сестра си. Може, може, но може и поради друго нещо, за зло някакво и пакост. Дошли са тук и ето някой убива болярина Янкул Побит в тъмнината, някой раздвижва скритите врагове. Може тия двамата да не знаят нищо, но може и да знаят всичко. И що от това, че са братя на съпругата на великия войвода? За врага няма ни род, ни братство. Най-добре ще бъде човек да ги поразпита. Те сами няма да дойдат, няма да ти кажат нищо. Конят, на богомила забави ход — ръката, която стискаше юздата му, се бе отпуснала. Рун си мислеше по-нататък: „Щом ми се виждат съмнителни, аз трябва да узная всичко за тях, трябва и тях самите да поразпитам…“
Той внезапно обърна коня към града и го заблъска нетърпеливо с железните стремена. Върна се пак в кулата, на долния й кат.
— Доведете отново болярина Кукул! — прогърмя гласът му. — Свалете го долу.
Още като чу — Михаил Кукул името си и стражите го задърпаха надолу, отпадна съвсем и се отпусна. Като си помисли, че пак ще го сложат на ниския одър, че нагорещените железа пак ще минат по дълбоките рани, които горяха като жив огън по снагата му, той се остави в ръцете на стражите като мъртва вещ, изчезна в него всяка воля за съпротивление. Което човек може да претърпи един път, не винаги може да претърпи и втори път. Когато го сложиха на дървения одър в подземието и чу звъна на веригите, на железните куки и клещи, Кукул промълви че разтреперан, плачлив глас:
— Не… не ме връзвайте…
А Рун беше пак над главата му. Той каза с провлечен глас:
— Поздрав от братята на почтената съпруга на великия войвода.
Михаил Кукул изхлипа и цял потрепера като от силен студ. Богомилът го сграбчи за рамото и продължи:
— Говори! Разкажи ми всичко! Ако ти е мил животът, човече…
Боляринът се полюшна под тежестта на ръката му и като въздъхна хрипливо, започна със същия изтънял, плачлив глас:
— По-големия Хрисилий познавам от по-рано… Другия, по-младия, за пръв път го виждам… Аз… аз не видях кой уби Янкул Побит. Но когато Побит каза, че няма да застане против царството ни и си отиде, един от ромеите излезе веднага подире му и… и на другата сутрин го намериха убит на улицата… промушен с мечица.
Сега Рун се надвеси още повече над него с разперени ръце, като че ли искаше да го запази от някаква опасност, от някакъв удар. Каза той да повикат долу и писеца. В гласа му се долавяха насърчителни, дори ласкави звуци:
— Говори спокойно, болярино. Всичко разкажи. Къде бяхте вие? Кои бяха още с вас?
Михаил Кукул вече и сам не искаше да спре. Бързаше да каже всичко и докрай, та и гласът му позакрепна. Нещо се бе отпушило в него, не можеше да задържи той езика и думите си. Говореше като че ли с облекчено сърце, искаше да се понрави на богомила, да заслужи неговата милост. И разказа всичко, което знаеше за враждебно настроените боляри в Охрид, пък и вън от Охрид, за тайните им срещи и кроежи. Повече говореше за другите и лукаво избягваше да споменава за себе си, като да беше само свидетел, а не и участник. Рун поглъщаше всяка негова дума, но беше изненадан от преголямата му словоохотливост и откровеност. Дали не го лъжеше? Ала това не беше откровеност пред мъчителя, беше голямо изтощение и голям страх от мъките, които можеха да се повторят, от железата на губителя, които можеха отново да минат с огън по разтворените рани. Като спомена Рун при това двамата Хрисилиевци, в уплахата си Кукул помисли, че богомилът е узнал всичко и че той няма какво да пази повече, какво да крие, оставаше само да запази себе си от страшни мъки и смърт.