Отец Емилиян стоеше дълго в стаята й и това беше нужно заради нея, заради детето, заради сляпата в съседната стая. Той се грижеше за храната им и тя приемаше тия негови грижи; грижеше се, ето, и да не остане вратата на къщата отворена през нощта. Монахът беше все пак неин приятел, беше приятел на детето й, на целия й дом, на Самуила също. Небесният отец да го благослови и награди за добрината му, че не я остави да загине от смъртоносната стрела, не изостави ни детето, ни дома й…
Минаха и други десетина дни. Биляна Маркова вече не се боеше за живота си, отец Емилиян винаги навреме слагаше детето в ръцете й, сита беше винаги и сляпата тетка, успокои се цялата къща. Един слънчев ден, докато монахът още не беше дошъл, Биляна се опита да пропълзи чак до външната врата, искаше да погледа гората оттам. Почувствувала се бе силна, такива бодри копнежи се бяха пробудили отново в сърцето й, но сега външната врата на къщата беше много далеко за нея. Тя не можа да я стигне и се върна в леглото си пак пълзешком, задъхана, с последни сили.
През цялото това време тя не беше престанала да мисли за Самуила, макар да не споменаваше често името му. Както и преди раняването, мислеше само за него. Всичко друго оставаше по-назад. Тя се молеше на своя богомилски небесен отец, молеше се на отца Емилияна, молеше се дори на раната си — дано да оздравее, преди да се върне при нея Самуил. Молеше се и на болните си нозе да проходят отново. С големи усилия, с всички сили се грижеше за чистотата на тялото си, на дрехите, на леглото си, макар да не можеше да се придвижи нито на два-три разтега. Оставяше от храната си — да има и за него два залъка, ако си дойде внезапно, молеше се да има винаги прясна вода и пак за него. Сутрин бързаше да се поизправи в леглото, Да пооправи косите си, дрехата, завивката. Ослушваше се във всеки шум отвън, дори и в среднощната тишина. И не можеше да възпира, да крие повече мислите си за Самуила, искаше да поговори, за него. Най-напред започна с детето, когаго го държеше в ръцете си и оставаше сама с него:
— Кога ли ще си дойде татко ти… Да те види колко си порасъл… Ще дойде, ще дойде той скоро! Но… мама не ще може да го посрещне…
Заговори тя най-сетне и с отца Емилияна:
— Какво се чува, какво става… Война ли има?
Инокът прозря скритите й мисли. И побърза да съкрати разговора, започнал толкова отдалеко:
— Война засега няма. Пратих аз вест до великия войвода, че си болна. Той ходи навсякъде и е трудно да го настигне човек. Но е време да дойде. Чакам го.
Тя го погледна с такива очи, че той наведе поглед. Потръпна и сърцето му. Тя го погледна с благодарност, а то беше и с обич.
Монахът беше все повече в къщата на ранената или, някъде наблизу. В църквата влизаше само нощно време, когато се връщаше за нощуване. Влизаше като претоварен с грехове, за да измоли опрощение. Такива бяха молитвите му и лежеше дълго сега върху големите студени камъни, с които беше покрит подът на малката църква. Насреща, по грубо изработен иконостас, бяха окачени само пет или шест икони и най-хубава между тях беше иконата на Богородица със златна нимба. Преди време той бе хвърлил във водата златиците на Самуила Мокри, а после сам бе събирал по реките златни зрънца за нимбата на тая икона. Само пред нея гореше кандило. Той виждаше само нея и само към нея отправяше молитвите си:
— Света майко божия, всемилостива… Ти виждаш: сърцето ми не е в моя власт, както и не мога да го спра в гърдите си или да го накарам да затупти отново в гърдите на мъртвия. Може би така започва всеки грях, мимо нашата воля и после ни завладява с всичката своя дяволска сила. Не мога да спра също и погледа си, да го отклоня навреме. Той е по-бърз от моята воля. Ето греха ми, Богородице, дево… Самият аз нищо не съм сторил и не съм пожелал да сторя…
Монахът не се решаваше да признае докрай чак и в молитвата си пред Богородица, че същия ден бе зърнал за един миг възмургавата гръд на Биляна с набъбнало тъмно зърно, когато тя в своята невинност и в бързината да даде по-скоро гърдата си на гладното дете бе я изтеглила от пазвата, преди да успее той да се отстрани по-далеко. Но дали и неговият поглед не бе останал по-дълго насочен там, където не биваше да се обръща? Ето какъв беше сега неговият живот, в каква мъка беше, откакто живееше в такава близост с Биляна. Но с тая мъка той изпитваше и голяма сладост — през цялото време, докато беше с младата жена, и сутрин, когато тръгваше за къщата й, пък и през всяко време, когато мислеше за нея. И тая сладост той не смееше да нарече с нейното истинско име, а се залъгваше, залъгваше и самата Богородица, че идеше в сърцето му от доброто, което правеше на ранената, на детето й, на безпомощната сляпа старица.