Към края на четвъртата неделя, откакто бе ранена Биляна Маркова, в Преспа пристигна Самуил. Вестта за несретата с държанката му бе го настигнала чак някъде към Бъдин и той дотича оттам за по-малко от дванадесет дни. Биляна чу и позна стъпките му отдалеко. Той се втурна право в стаята й — знаеше къде да я потърси, щом беше болна. Отпусна се на колена до ниското й легло, улови нетърпеливо двете й ръце, както и тя самата бе ги протегнала към него, взря се тревожен в лицето й:
— Какво ти е? Какво е станало с тебе?
Той не знаеше, че е ранена със стрела. Отец Емилиян бе му известил само, че е тежко болна — не искаше да се разнася вестта за раняването й, пък и не можеше да му разкаже всичко чрез пратеника си. Сега отецът се бе отдръпнал към вратата на стаята с побеляло лице от внезапната болка, която бе обладала сърцето му, още щом съгледа великия войвода. Вече се смрачаваше и в стаята беше доста тъмно, изпитото лице на монаха изглеждаше още по-бледо в мрака. Биляна кимна към него:
— Отец Емилиян знае всичко. Аз нищо не помня. Връщах се от гората с гъби, нещо ме парна и… Ударили са ме със стрела в гърба.
Самуил скочи, пристъпи към монаха:
— Кой?…
— Не видях — отговори отец Емилиян. Той дигна едва сега очи към великия войвода и продължи: — Не знам защо, но нещо ме кара да ти кажа, че по това време на острова имаше чужди люде, ромеи.
— Ромеи! Как…
— Беше съпругата ти, децата ти, също и братята на съпругата ти и неколцина техни люде. Аз не твърдя нищо, не съм видял нищо, но ти трябва да знаеш за тия чужди люде, които бяха дошли тук с братята на съпругата ти.
Великият войвода наведе глава. Да, той сам бе позволил на жена си, на децата си да дойдат на острова. Но, боже мой, те ли… братята на Агата, слугите им? Той се върна отново при леглото на болната, надвеси се:
— Къде си ранена? Що става с раната?
Биляна не откъсваше очи от него и не бяха мислите й нито в раната, нито в мъчителните дни, които преживя, нито дори за детето й, а цяла се бе отдала на радостта, че той беше тук, близу до нея, дошъл бе пак при нея, докосваше го, чуваше дишането му. Тя отговори разсеяно — едно говореше езикът й, а друго — очите й:
— Някъде над кръста… в гръбнака. Там се е спряла стрелата. Вече не ме боли. Лекуваше ме отец Емилиян, той знае, но… — Тя присви вежди, лицето й се забули в сянка, очите й се изпълниха с грижа и уплаха: — Но ето… не мога да стана. Вече нищо не ме боли, но не мога да помръдна нозете си.
Самуил се приведе още по-ниско към нея, бледото му лице цяло се изпъна:
— Никак ли не можеш да ги помръднеш! Не си ли ставала оттогава?
Като че ли едва сега той се уплаши истински. Спомни си, виждал бе ранени в гръбнака, умират бързо, за няколко дни, или се схващат завинаги, нозе, ръце, не могат и да задържат нуждите си. По цялото му тяло премина студена, болезнена тръпка, той се изправи бързо, отдръпна се на една стъпка с мрачно, побеляло лице, обладан за миг от непреодолимо, мъчително отвращение. Биляна следеше зорко, ловеше с уплашен поглед всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, помрачи се, побеля и нейното лице, ала от други, също тъй страшни мисли. Тя не знаеше какво мислеше той всъщност, от какво се уплаши и се отдръпна цял разтърсен, но нейните мисли бяха подобни на неговите и близу до неговите. С голям страх и тежка мъка си мислеше тя, че Самуил се отврати от нея, видя го как се отдръпна от нея, как изстина лицето му, изстинало бе отеднаж и сърцето му и как иначе за една вече саката жена! Той се отдръпна от нея, той ще си отиде и няма да се върне никога… Тя лежеше в леглото премаляла, лежеше като мъртва и с капчицата сила, която бе останала в сърцето й, с мъничката, жалка сила, която все още намери в себе си при своето отчаяние, се опита да се оправдае за своята несрета, да го задържи още малко. Тя заговори бързо, задъхано, със слабичък, отпаднал глас:
— Иначе нищо не ме боли, нищо… Всичко мина. Само нозете още. Иначе нищо не ми е, само нозете, но аз още се лекувам. Нели, отче? — изви внезапно големите си очи към монаха, пълни с отчаяна молба, В следващия миг тя забрави за монаха, обзета от друга мисъл, раздвижи се бързо, трескаво, отхвърли покривката и се опита да се изправи със същата отчаяна решителност, засили се, закрепна и гласът й: — Ето, ето… аз ще стана.