Самуил стоеше на една стъпка от леглото й, гледаше я със своя втренчен поглед, сега още по-напрегнат. Той чакаше. Чакаше да види дали тя наистина ще се изправи, да види докъде бе стигнало нещастието й. Биляна не можа да направи нищо повече. Изправи се, подпряна на ръцете си, и не можа да помръдне схванатите нсзе. Челото й се ороси с едри капки пот. Тя въздъхна издън душа — тежко, мъчително и току се хвърли назад върху възглавниците, покри лицето с двете си ръце и тихо, горко зарида. От очите й избликнаха толкова сълзи, че се процеждаха през пръстите. Тя се предаде на мъката си, разкри отчаянието си. Самуил стоеше до нея и виждаше всичко. В своята собствена мъка и отчаяние той не знаеше какво да стори сега, как да я успокои. Вьзпираше го присъствието на монаха — не се наведе да я прегърне, да й каже утешителни, нежни думи, Биляна се разрида още по-отчаяно.
Чу се плачът на детето.
— Какво прави то? — бързо попита Самуил загрижен. — Храниш ли го? Да ти го донеса ли?
Биляна отеднаж престана да плаче, дръпна мокрите си ръце, обърна към него очи, широко разтворени от внезапна надежда, жадни за обич, за милост. Думите му за детето прозвучаха топло, за пръв път проявяваше той такава грижа за тяхното дете. О, той е добър, добър, винаги е бил добър към нея, към всички. Тя подсмъркна и рече тихо:
— Храня го. То и сега е гладно.
Самуил се отправи към детската люлка, следван от погледа й. Той пристъпваше нататък леко приведен и едва сега забеляза, че монахът си бе отишъл. Плачът на детето се засилваше, но той не побърза да го вземе; тъжната мисъл за Биляна бе обладала ума му, притиснала бе сякаш и раменете му.
Той дигна детето от люлката и едва когато усети малкото тяло в ръцете си, неговата жива тежест, наведе очи да го погледне. Детето, види се, почувствува, че го дигат от люлката и бързо се успокои. Колкото и да беше улисан в мислите си, Самуил се изненада, като срещна вече доста живия поглед на детските очички, който все още блуждаеше, но като че ли търсеше неговия поглед. Лицето на детето беше вече избистрено, с нежно лъскава кожа, на челцето се тъмнееха коси. Долавяше се и някаква прилика в образа на малкото, който също бе започнал да се изяснява. И на това се учуди Самуил, като видя, че малкият Давид приличаше на майка си. С тия думи, с тая радостна почуда се приближи той към леглото на Биляна:
— То на тебе прилича. Още такова малко… Човек!
Зарадва се и Биляна на това негово любопитство спрямо детето им, на бащинската му радост. Тя живо се изправи, както преди, като че ли нищо не беше се случило с нея, примъкна се към възглавницата, подпря се там, протегна ръце с лице, озарено от усмивка:
— Аз се молех на тебе да прилича. Какво човече е то, хитро. Щом го вземеш на ръце, веднага млъква.
Тя приближи гърдата си до зиналата влажна устица на малкото. Самуил се отдръпна и седна на един стол наблизу. Настана тишина в стаята, тихо беше и по цялата къща. Чуваше се само гладното, сладко смучене и мляскане на детето. В бързината си то изпущаше зърното на майчината си гърда, ръмжеше недоволно, търсеше го задъхано, докато го залапваше пак и започваше шумно да гълта млечната струя. Биляна час по час поглеждаше изпод вежди Самуила, да види дали той чуваше тия радостни за майчиното й сърце звуци на милата детска уста.
Самуил седеше, подпрял глава на свития си юмрук, сгъстилата се вече, леко раздвоена брада лежеше превита, притисната на гърдите му. Той гледаше пред себе си, затворено беше цялото му лице. Не беше свикнал да се заслушва, да се радва на тия домашни шумове и звуци, на тая тишина в къщата, сега пък и съвсем не ги чуваше. Мъката за Биляна беше в сърцето му, гризеха го с болка и подозренията му за причината на това нараняване, за людете, които го бяха извършили. Той чувствуваше тая мъка и тия мъчителни съмнения всеки миг, когато се връщаше към себе си, но мислите му и против неговата воля го носеха далеко оттук, от тая къща, дето бе преживял най-хубавите си дни. Беда бе дошла в тоя тих, щастлив дом, свършили се бяха може би завинаги радостните дни и цялата тази горест беше в самото му сърце. Ала по-друга и много по-голяма беше силата, която грабваше сякаш от самия него мислите му и ги понасяше далеко оттук, по разните градища и твърдини низ цялото царство, по безкрайните пътища, по които препускаше през последните дни и месеци.
От изпратените в Цариград съгледвачи се бяха върнали двама. Великият войвода веднага бе изпратил други двама с повеля да се връщат в България по-бързо, когато имаше какво да съобщават, за да се поддържа постоянна връзка с престолнината на ромейската империя. Вестите на съгледвачите, които отиваха и се връщаха често, бяха радостни: в големия далечен град на василевсите и все по-нашироко низ цялата империя кипеше недоволство против Василия Втори и против близките му люде. Колкото недоволството сред ромеите от всички слоеве растеше и се засилваше само по себе, толкова повече го предизвикваше и сам василевсът със своята необуздана дързост и най-вече спрямо разните велможи в царството си. Василий Втори презираше народа, бедността му, простотията и вонята му, но го чувствуваше като почва под нозете си и искаше да бъде тя здрава, твърда. А понеже почвата под нозете му беше от живи люде, василевсът искаше да бъдат те търпеливи и правеше, каквото можеше, каквото му даваше сърце и го подучваше умът му, за да ги държи в подчинение, в едно тъпо, животинско задоволство. Какъвто беше дързък и в приказките си, той казваше: