— Тълпата, това е едно мръсно, вонещо черво, вечно алчно. — Или: — Гад безбройна. Плоди се от собствения си тор. Но нека, нека — задавяше се той в своя хубав, звучен смях. — Нека се развъждат, да имам аз повече войници… Да живеят народите ми, да ядат и да се множат!…
От велможите, от тия, които бяха по-близу до трона му, той се боеше. Нито един василевс преди него, дори и най-мощният, не бе спал спокойно в позлатените си покои, не бе посягал към чашата си, без да не потрепне ръката му от страх да не би някой да е сипе смъртоносен яд в нея. Колко пъти се бе случвало вече това с други венценосци преди него, дори и собствената му майка бе пуснала в спалнята на мъжа си убийците му. Нямаше ромей, който да не мечтае да стане император, щом като вече и коняри бяха сядали на златния трон, а приближените до него смятаха това и за свое право. Василий се боеше от тях, искаше да ги покори със силата си. Откакто седна на императорския стол, той беше в непрестанна борба с тях и не се блазнеше да ги спечели с милостите си, а искаше да ги държи в страх и покорство. Между полководците имаше неколцина, които държеха цялата войска; между управителите на отделните теми2 имаше някои, които се чувствуваха по-силни и от него, василевса, а между големите земевладелци имаше и такива, които притежаваха цели области, цели царства вътре в империята. Вторият Василий искаше да стъпи върху всички тия свои съперници, ала и те знаеха силата си. Каквото ставаше по върховете на империята, предаваше се като подземен трус през всичките обществени слоеве. Трепереше, люлееше се под нозете на василевса и самата почва — тъмната, неизброимата тълпа на простолюдието, което живееше по своите вонещи бордеи, в дрипите си, множеше се, все тъй алчно за хляб и зрелища.
Такива бяха известията, които получаваше Самуил Мокри от империята. В тях имаше и много познати вече неща, имаше и такива, които съществуваха там, откакто съществуваше й самата империя. Бунтът на Варда Фока и Евстати Малеин, който избухна още през месец август, продължаваше, разрастваше се и това беше сега най-важното. От вестите, които имаше, великият войвода очакваше, че тоя бунт ще се превърне във вътрешна война между Василия и дигналите се открито срещу него велможи. Самуил се готвеше да използува добре тия размирия в ромейското царство. Тъкмо това и сега повличаше неговите мисли далеко оттук и в друга посока. Той бе изоставил за малко големите си грижи и бе долетял, но бе отделил скъпернически най-малко време за своите лични тревоги и болки, крал бе от съня и почивката си. Това си мислеше и сега, че в Преспа не можеше да се бави повече от два дни, а през това време трябваше да обиколи и тукашните твърдини, също рудниците и самоковите. Много малко бяха часовете, които можеше да прекара с Биляна, и му беше тъжно за нея, още повече сега, като видя несретата й. Това беше и негова несрета, дошла сред най-големите му грижи.
Биляна продължаваше да държи детето си в ръце, а погледът й беше насочен към Самуила; ярко сияеха тъмните й очи изпод гъстите вежди. С всичката сила на душата си, с всичката болка на сърцето си се бе устремила към него, искаше да проникне в мислите му, да разбули лицето му, да разгадае всяко негово движение. Тя не се решаваше да го попита какво мислеше сега за нея, колко време ще останат заедно или каквото и да било? Преди тя никога не се боеше за своята обич, не се стремеше изкусно да запази с едно и друго връзката си с болярина.
Което правеше за него, идеше само и направо от сърцето й; правеше го и за себе си, за своя голяма радост. Което правеше той за нея, идеше в ръцете й, в сърцето й като скъп и сладък дар. А сега ето що се случи! Тя беше много болна. Не можеше да стане, да го посрещне. Не можеше да се хвърли на шията му. Не можеше да му даде даровете си и да получи неговите. Той седеше насреща, далеко от нея и какво ли мислеше? Лицето му беше потъмняло, затворено, погледът му беше другаде и нищо не й казваше. Той не беше разговорлив, но сега и съвсем замлъкна.