Не му беше повече нужна — това виждаше Биляна с очите си, това четеше по затвореното му лице, в неподвижното му тяло, това чуваше в мълчанието му. Болеше я самото сърце, но в сърцето си тя не го съдеше за нищо. Той дойде при нея, обичаше я и тя му беше благодарна. Сега тя беше саката и той я оставяше, отиваше си. Тя не му се сърдеше, не го съдеше за нищо… Всичко ще бъде според неговата воля. Той беше болярин, велик господар, неин господар. Ами ако оздравее, ако се раздвижат отново мъртвите й нозе? Ето поради тая нейна скрита надежда светеха толкова много очите й. Това би искала да му каже тя, да му каже две думи за надеждата си…
Малкото в ръцете й се раздвижи, отпусна гърдата, после се опита, пак да я улови, загъгна, замрънка сито и доволно. Трябваше да го сложи пак в люлката му, но ето, не можеше да стане. Трябваше да го сложи там Самуил, но тя не се решаваше да му каже. Боеше се от него тя сега. Боеше се да не го събуди от неговия унес, да не би той да стане и да си отиде. Нека седи така срещу нея, да го погледа. Ако си отиде, може би не ще го види вече никога. Ала мрънкането на детето полека се превърна в подмилкващ се плач или пък в някаква несвястна песен. Самуил стана, приближи се до леглото:
— Нахрани ли се малкото? Да, го сложа ли в люлката?
Биляна понечи да му го подаде, той го взе от ръцете й, занесе го в люлката му. Върна се, приседна на леглото до нея, провря ръка край рамената й, притисна я към себе си:
— Какво ще правим ние с тебе сега?
— Аз трябва да оздравея — каза тя бързо.
Каза, което изеднаж дойде на езика й.
Самуил се приведе към лицето й, тя усети топлия му дъх, усети с цялото си тяло как я целуна по бузата продължително, звучно. Той рече:
— Ще оздравееш. Ще търся врачове и знахари по цялото царство.
Тя се извърна към него, очите й бяха станали още по-големи. И се смееха, светнали издълбоко, плувнали в бистра влага.
Когато излезе Самуил Мокри от къщата на Биляна, беше вече тъмно. Само откъм запад по небето светлееше бледа зара и редките звезди се прозираха през нея ситни и далечни. Великият войвода мина по пътеката през гората и го водеха в тъмнината повече нозете му, отколкото очите. Той отиде направо в двора на малката църква. В колибата, дето живееше отец Емилиян, беше тъмно, светеха едва-едва само тесните прозорчета на църквата. Великият войвода бутна притворената църковна врата и влезе. Тук нямаше какво да задържи погледа му, пък и не влизаше за пръв път. Пред иконостаса бе коленичил отец Емилиян, който се изправи бързо и пристъпи да посрещне Самуила. Някаква хладина мина между тях, усетиха я и двамата, но не помисли за нея ни единият, ни другият. Самуил Мокри каза навъсен:
— Аз пак искам да те попитам за чужденците, които били тук. Нищо повече ли не знаеш, не видя ли нищо повече?
Монахът го гледаше с откроените си очи, сякаш се колебаеше дали да отговори, после рече:
— Не мога да твърдя нищо повече. Но ти знаеш, велики войводо — продължи той и в гласа му се чувствуваше някаква острота или това беше същата студенина между двамата мъже: — Ти знаеш: човек не само с очите и с ушите си… Аз си мисля: тук, на острова, живеят вече от дълго само твои люде, работници и войници. Кой от тях ще обтегне лък срещу нея и защо? Те и колко са я виждали, тия люде. А тия, които дойдоха с благочестивата ти съпруга, ти и сам помисли за тях. Помисли за всичко, велики войводо, и мисълта може да ти открие истината по-добре, отколкото очите и ушите.
— Говори по-ясно — изрече рязко СамуиЛ Мокри.
Монахът също не сваляше поглед от него, очите му заблестяха по-силно. Той искаше да му каже всичко, което мислеше за раняването на Биляна, но все още се бореше със страха си от него. Най-сетне се реши и гласът му беше по-остър, каквито бяха и думите му:
— Твоите шуреи и людете им са ромеи. Те знаят, че като дигат лък срещу нея, дигат го срещу тебе. Това е по-малката причина, а има и по-голяма. Аз ти говоря, каквото мисля, но това никога не е безопасно, когато нищ човек говори с болярин.
— Твоят език никога не е бил така остър — не се сдържа Самуил и добави: — Аз обичам истината, справедливата дума.
Монахът преглътна и продължи, като че ли и не бе спирал:
— Ти сега държиш цялото царство в ръцете си. Ти си по-силен и от царя, пък утре ще станеш и цар. Не се сърди… така мислят всички, така мислят и братята на благочестивата ти съпруга. Ти искаш да ти кажа истината и аз говоря, което мисля за най-близко до истината. Ако ти изоставиш сестра им заради другата, те няма да ти бъдат нищо, а по-добре е да си шурей на цар и брат на царица. За тях не е трудно да пуснат стрела срещу беззащитната, те или някой от техните люде. Сега ти сам разсъди дали има истина в моите думи.