Самуил нищо не отговори и дълго мълча. После изви глава, като че ли се стесняваше да гледа инока в очите, и попита:
— Ти сам ли я лекуваше?
Инокът също извърна лице встрани и отвърна с позатихнал глас:
— Сам. Тук няма никой друг, знахар или… и са, кажи го, все мъже. Аз разбирам по нещо от врачуване, събирам билки. — Той пак обърна лице към него и рече бързо, като да му възразяваше: — Не можех да я оставя тъй, със стрела в тялото.
Самуил и сега нищо не отговори, но се виждаше, че приема думите му. Сетне попита с доверие:
— Вярваш ли да оздравее?
— Не — отговори монахът. — Нозете й са поразени завинаги, щом като досега не можа да проходи.
— Не вярваш ли поне в божие чудо?
— Божиите чудеса са видими и ясни. Самото човешко тяло е чудо божие. Бог не прави чудеса против това, което вече е направил.
Великият войвода излезе от църквата. Което говориха те тоя път, беше все за Биляна Маркова, ала нито единият, нито другият не спомена името й. Остана докрай между тях и все същата хладина и отчужденост. Като остана отец Емилиян пак сам в църквата, обърна се и понечи да се приближи отново към иконата на Богородица, дето го бе заварил великият войвода, но се спря и дори се дръпна стъпка назад. Той почувствува, че не можеше да продължи молитвата си пред иконата — сърцето му беше разярено и зло. И за пръв път се остави да го поведат лоши мисли спрямо Самуила Мокри. Излизайки от църквата, той си мислеше ядно: „Взе я боляринът, за да я погуби. Как може да живее с него простата воденичарка, как иначе можеше да свърши нейният живот с него? Издигна се тя, мушица, до пламъка на свещта.“
И през тия свои горчиви, гневни мисли монахът отеднаж почувствува с трепет, че в сърцето му се пораждаше като лека, едвам доловима топлина някаква още неясна надежда.
Самуил Мокри замина за Охрид. Сега той рядко пътуваше сам и това гневеше Радоя, слугата му. Преди те пътуваха повече сами двамата и слугата се чувствуваше като най-близък другар на господаря си, та и пътуването му изглеждаше по-леко. Хранеше се заедно със Самуила, нощуваше често в една стая с него. Сега великият войвода водеше по-малка или по-голяма дружина войници, а Радой се делеше от тях, караше им се, ругаеше ги презрително. Те трябваше да спазват ред като войнишка дружина на великия войвода и често пъти не пущаха слугата да язди между тях и него, да върви навсякъде току зад гърба му — караха му се и те, задържаха го в последните си редици, присмиваха му се.
— Кучи синове, песи, вампири от гроба излезли! — зъбеше се Радой, дигаше и ръка да удари. — Аз с него от една бозка съм ци-цицал, от дете още все заедно и за-залъка си дели той с мене…
— И ти войвода като него, а?
— Ако искаш да знаеш, свински си-сину, аз и войвода мога да стана! С мене той за всичко разговаря.
Великият войвода забелязваше тия разпри, ала никога не се намесваше — нека Радой пази сам правата и преднините си. Понякога и той му се подсмиваше под мустак.
Подобна разпра, дори и по-голяма, се случи и сега, на тръгване от Преспа. Намесиха се тоя път и тукашните стражи и слуги на великия войвода. Когато Самуил Мокри и Радой излязоха от чуна на отсрещния бряг, където ги чакаха дружина конници заедно с коня на великия войвода, оказа се, че конят на Радоя не беше изведен. Това бяха направили нарочно конярите и тукашните стражи, за да го ядосат. Развика се той шумно, а войниците и слугите се смееха на гнева му, като се пазеха да не ги дочуе великият войвода. И побързаха да доведат коня на Радоя, че слугата трябваше да пътува с господаря си. Напук на всички тия присмехулници тоя път Радой тръгна едва ли не редом с войводата. И като поутихна гневът му към шегобийците, разгоря се гневът, който се бе набирал в него през късото време, което бяха прекарали със Самуила в Преспа.
Скитайки из Преспа между тамошните работници и войници, Радой събра всички приказки, които си говореха тия люде за Биляна Маркова. Радой от тях научи най-напред за нейното раняване и за опасната й болест. Никой не беше видял как са я ранили, но всички говореха с голяма увереност. Така става много пъти — истината прониква между людете по незнайни пътища, набира се капка по капка или пък те я откриват с някакъв свой усет, с някакво свое умение. Людете в Преспа и по селищата наоколо открито обвиняваха за раняването на Биляна близките на великия войвода и най-вече шуреите му. Те всички бяха на страната на ранената — нели и тя беше като тях от долно потекло, а се дочуваха ядовити думи и против великия войвода, който бе допуснал да се извърши това злодеяние. По свой начин предаде Радой на Самуила всичко, що бе чул и разбрал. Докато яздеха по песъчливия провлак между двете езера и после край брега на Голямото езеро, Радой изля всичкия си яд срещу шегобийците, после пък се обърна сякаш срещу господаря си.