— Отсега ще имам аз двама синове. И двама свои помощници.
Самуил Мокри напусна своя дом, без да види други от близките си освен двете момчета, и премина в сградата на управлението, на горния й кат, където беше някогашното жилище на охридския комит и където бе живял някога брат му Мойсей. Сега там живееше един стар слуга, колкото да не бъде жилището съвсем празно. С натежали стъпки се изкачи великият войвода по каменната стълба, с натежало от скръб сърце влезе в една от стаите, където го въведе старият слуга със запален светилник в ръка. Тук всичко му напомняше за милия, простодушен и юначен брат, бог да упокои чистата му душа. На отворената врата се изправи Радой, който бе вървял по стъпките му, и той със скръбно, недоволно лице.
— Хм… като прогонен — изръмжа слугата и попита с въздишка: — Какво ти е нужно, господарю… Нощ е вече.
— Прати да повикат Рун — рече Самуил. — Бързо.
— Няма ли да вечеряш… Тук няма и свястно легло.
— Върви.
Не след много Самуил дочу познати бързи стъпки и сам отвори вратата. Влезе Яков Рун. Великият войвода му показа къде да седне и сам седна срещу него край една ниска маса от дебели дъбови дъски, посивели от времето.
— Говори — каза тихо Самуил.
Рун беше, както винаги, цял напрегнат и едвам се сдържаше да спазва приличие пред великия войвода. Той започна направо:
— Янкул Побит е убит от твоите шуреи, братята Хрисилиевци. Или от техни люде, все едно. Призна ми това Михаил Кукул, а след него и Петър Кош и Мойсей Рилка, които заедно с Кукул са били в съзаклятие с Хрисилиевци.
Богомилът разказа всичко, що бе се случило през последните дни, откакто беше в Охрид, всичко, що бе узнал и издирил, що бе направил, за да изпълни повелята на великия войвода.
— Сега в кулата са Михаил Кукул, Петър Кош и Рилка. Също и други неколцина… не помня имената им. Другите пуснах. Хрисилиевци… Хрисилиевци побягнаха в последния час.
— Побягнаха — повтори след него Самуил. — Ние не можем да ги разпитаме за делата им, да ги съдим. А нито един от тия, които си разпитал, не каза и не може да каже: аз видях с очите си, че те, Хрисилиевци, убиха.
— А те защо избягаха нощем оттука, от твоя дом? От що се боят, ако не са убили?
— Сега е всичко безполезно. За тях двамата говоря. Те не са в ръцете ни. Ние не знаем за тях всичко докрай. И не можем да ги съдим, не можем и да ги обвиняваме докрай.
Богомилът едвам го дочака да се изкаже.
— Ти искаш да ги защитиш — рече той с изблещени очи, борейки се със собствената си дързост. — Какво повече искаш да знаем? Което не знаем, те го потвърдиха с бягството си. Така не може, когато се гони враг. Човек никога не ще извърви докрай кривите пътеки на сатаната.
— Ти с мене няма да говориш така — рече остро Самуил Мокри, още по-остър беше погледът му. Той не искаше да спомене, че бе предал в ръцете на палача и родния си брат, но според вината му. Той продължи: — Михаил Кукул и другите с него ще предадем на съд за предателство, колкото и да се разкайват. Който е живял със злото, трудно ще се отдели от него. А моите двама шуреи, изглежда, са пролели кръв в Преспа. Ударена е със стрела една жена. — И Самуил побърза да добави, за да изпревари въпросите на Рун: — Ти върви там. И там не се знае всичко докрай. Разпитай монаха Емилиян, ти го знаеш. Слушай добре: аз не искам от тебе милост за никого. Искам справедливост.
Той стана. Стана след него и Рун.
Два дена по-късно на главната стъгда в Охрид бяха отсечени със секири главите на Михаил Кукул, на Петър Кош, на Мойсей Рилка и на други двама, осъдени като предатели на царството. Събрал се бе целият град да гледа. Забеляза се от всички на стъгдата, че петимата клетници подлагаха главите си под секирата на губителя покорно, с примирение.
Глава VI
Самуил Мокри поведе от Охрид и двете момчета — Гаврила-Радомир, сина си, и Ивана-Владислав, племенника си. Преди да напусне Охрид, той видя за малко време и щерките си, но жена си не пожела да види.
От Охрид великият войвода поведе и двама изкусни лечители. Като пристигна в Преспа, той остави там двете момчета и войниците си, а лечителите заведе в горската къща на Биляна Маркова. На вратата на къщата го посрещна застаряла вече селянка, която бе доведена тук да прислужва на ранената. В стаята на Биляна той завари отец Емилиян, седнал на столче недалеко от легдото й. Като влезе, стори му се, че бе прекъснал разговор и думи, които те двамата не искаха да чуе и той; стори му се, че това показваха лицата им, погледите им. Това не му се видя много чудно между болната жена и духовника, но го забеляза и остана в паметта му. Отец Емилиян размени с него поздрав и си отиде.