Двамата врачове не се бавиха много около ранената. Видяха раната й, видяха и схванатите й нозе, опитаха доколко може да ги движи. Нозете бяха като мъртви. Мълчаха някое време и двамата, после започна да говори тоя, който беше по-стар, и говореше надменно, премного тихо, като човек, който не допуща никакво съмнение в думите му и не иска да знае дали се чуват добре. И като да четеше той някакво писание:
— Рана от стрела, от меч или от каквото и да е острие на това място в тялото е смъртоносна. Ако острието не улучи добре, смъртта може да се позабави. Ако острието не улучи добре, смъртта може и да отмине. Но тук е възелът, който държи долните отверстия на човешкото тяло и те могат да се отпуснат и вече да не се затварят; тук е също възелът, който държи ръцете и нозете. Ако острието повреди тоя възел, ръцете и нозете се схващат или само ръцете, или само нозете, но се схващат завинаги. Благодарете се, че на тая жена са се схванали само нозете и аз нищо повече не мога да кажа.
Той млъкна със застинало лице. Заговори по-младият, който беше по-угодлив, но своето скрито високомерие искаше да покаже с преголеми знания:
— Това, което каза моят учител и брат Исай Качун, е самата истина. Който получи такава рана на това място, ако не умре на часа или след късо време, ще остане да живее недъгав. Дотам стига човешкото знание и мъдрост, ала в живота човешки има много неща, които остават извън нашето знание. Тая жена е ударена със стрела, ние знаем това. Но ние не знаем дали е ударена по волята на бога, чиито пътища са неведоми, или по-волята на сатаната, който пречи и пакости на всяко божие дело. Ако тая рана е нанесена по божия промисъл и ако пострадалата я понесе с търпение, тя ще я възвиси и ще я приближи към бога. Ако е нанесена по внушение и воля на сили тъмни и адови, всемилостивият бог може да стори чудо, за да порази и тук врага человечески.
Врачът пое дъх, за да продължи неясното си слово, ала Самуил го прекъсна:
— Ти кажи, лечителю, дали можеш да помогнеш на ранената.
Врачът се поклони пред великия войвода и каза с престорена скромност:
— Ще повторя, което каза моят учител и брат Исай Качун: за такава рана няма лек и помощ. Но ще прибавя, че у бога и всякакво чудо е възможно.
Самуил Мокри изпрати двамата врачове да нощуват в града, където им бе определено място. После заповяда на прислужницата да донесе да се нахранят с Биляна — той не беше ял през целия ден. Голяма и видима беше радостта на Биляна, че той пожела да се хренят заедно. Тя не беше гладна, но те отдавна вече не бяха сядали заедно на трапеза. Двамата лечители не й донесоха утеха, ала тя сега не искаше да допусне в сърцето си ни скръб, ни отчаяние, а разтвори сърцето си за радост. Самуил беше тук, оставаше да се храни с нея и Биляна не искаше да го отегчава със своите тъги и болки. Докато чакаха прислужницата да нареди малката трапеза до леглото на болната, Самуил ходеше от ъгъл до ъгъл и редеше думи за утешение. Тя ги чуваше с едното си ухо и с по-голямо съсредоточение чуваше милия му глас, следеше движенията му, чувствуваше и виждаше неговото желание да я утеши, да я обнадежди. Той сякаш и сам вярваше на думите си — говореше с въодушевение:
— …Ще ти доведа други врачове. Ще пратя люде по всички краища на царството. Ти не ги слушай тия двамата, те толкова и знаят. За всяка болка има и лек, докато човек е жив.
Прислужницата нареди трапезата, помогна на Биляна да седне в леглото, подпря гърба й с възглавници. Бледото, отслабнало лице на ранената се бе разхубавило, цяло озарено от радостна усмивка.
— Да… да… — поклащаше тя глава, но не на думите му, които бяха излишни, а на гласа му, пълен с обич към нея, на голямата му грижа за нея. — Да, да, мили…
Дума след дума, миг след миг неговото въодушевение намаля и изчезна; да, той наистика ще доведе и други лечители, но вече и сам не вярваше, че те ще излекуват Биляна. Миг след миг избледня, изчезна и радостната усмивка от нейното лице. С изостреното си внимание тя забелязваше всяка промяна у Самуила.
Когато прислужницата дигна скромната трапеза, Самуил се облегна на стола си и дълго мълча. Биляна виждаше, че с мислите си той вече не беше при нея. Безшумно се придръпна и тя в леглото си, като че ли искаше и съвсем да се скрие от погледа му. Неочаквано, негли изеднаж си спомни за нея, той сложи ръка върху ръката й, както беше отпусната по края на леглото, и рече:
— Утре аз трябва да замина. Ти не тъгувай.
Стаята се бе изпълнила със здрач. Настъпваше нощ.