Преди да се прибере в спалнята си тая нощ, Самуил Мокри поговори с Рун. Богомилът бе свършил много бързо работата си на острова. Той каза:
— И тук се повтори и потвърди това, което вече знам. Няма съмнение, че жената е ударена от твоите шуреи, по тяхна повеля, но пак никой не ми каза, че видял с очите си кой е пуснал стрелата. Колкото научих, научих го от тукашния калугер, тоя брадат дявол.
— Какво мислиш ти? — попита великият войвода. — Защо са дигнали оръжие против тая жена?
Богомилът наведе очи:
— Това ти знаеш по-добре от мене.
Самуил се разкая за излишния си въпрос. За незаконната му връзка с Биляна знаеше цяла България, но ето за един миг той пожела да изпита какво знаеше Рун за тая греховна връзка. И получи отговора му. Наведе очи и великият войвода. Сетне обърна гръб на богомила и излезе от стаята му.
Той се приближи с бързи стъпки към стаята на двете момчета, която беше наблизу; искаше да се отстрани по-скоро от богомила, като човек, който търси по-чист въздух със зажаднели гърди. И влезе при момчетата. В стаята беше тихо; чу се само изшумоляване на пергаментен лист. До леглото в единия ъгъл гореше на ниска масичка трисвещник; там беше Иван-Владислав, който се бе изправил в леглото и държеше в ръцете си някакъв свитък. Светлината на трите свещи озаряваше слабото му тяло, виждаха се под нощната му дреха острите момчешки рамена и лакти, сякаш и всяка кост. Лицето му, с тъмни сенки под изпъкналите скули, изглеждаше още по-бледо, очите — още по-тъмни и погледът им беше още по-светъл. Самуил забеляза и като че ли за пръв път, че Ароновият син приличаше на майка си Варвара. Той и преди бе долавял тая прилика, но сега, при светлината на трите свещи, тя го удари в очите, а го удари и в сърцето. Момчето се бе изправило чинно в леглото си, смирен беше изразът на лицето му, ала очите му гледаха зорко.
В другия ъгъл на стаята блажено спеше на леглото си Гаврил-Радомир. Той бе разширил ръце и нозе, леглото едвам побираше едрото му тяло. Едра и красива лежеше на възглавницата главата му. Гъстите руси къдри блестяха при светлината на близкия светилник, здрава руменина се бе разляла по голобрадото лице, устните му, полуотворени, изпръхнали, се червенееха още по-ярко, а между тях се белееха едва разкрити широките равни зъби. Той дишаше тихо и дълбоко, дишаше цялото му тяло. Самуил хвърли към него бърз поглед — ето, заспал още рано-рано, обичаше той да си поспива, — ала недоволният му поглед се задържа по-дълго върху младия и хубав великан, светна и усмивка в бащините очи. После той се обърна към племенника, тихо попита:
— Какво четеш?
Иван-Владислав неохотно му подаде свитъка, по-гледът му стана още по-бдителен. Самуил прочете, помръдвайки едва-едва устни: „Сказание за Нил, който е слизал седем пъти в пъкъла.“ Той присви вежди и се озърна да потърси стол, седна до свещника с пергамента в ръце. Писанието беше богомилско, неясно в словата и в смисъла си, но това разбра великият войвода в него, че човек е повече във властта на сатаната, отколкото на бога. Той дигна строг поглед от пергамента и попита с остър шепот:
— Защо четеш това нечестиво писание?
— Искам да знам… — започна смело Ароновият син, но не посмя да се изкаже докрай.
— Ти не можеш да знаеш всичко, на твоята възраст. Може да те подмами и да те повлече всяко слово.
Самуил долови някаква игрива светлинка в погледа на племенника си. Кому се присмиваше той или на какво се радваше? Великият войвода не искаше да говори повече с него — побоя се да не би да чуе някое неприятно признание. Но той не върна вече пергамента на момчето, а го взе със себе си.
Тая нощ Самуил Мокри дълго не можа да заспи, като да бе легнал върху тръне и бодили. Тръне и бодили измъчваха сърцето му, заседнала бе там и тъмна горест. Струваше му се, че върви по някакво нанадолнище, навлиза в някаква тъмна пропаст като Нил от сказанието, нозете му тежат като оловени, оловена планина тежи и на рамената му. Спомни си за Агата, за братята й, за Михаил Кукул… и там, на дъното на тая тъмна пропаст, беше брат му Арон, неговата проклета жена… Защо бяха оживели около него сега тия мрачни сенки, дошли бяха от самия пъкъл, повикал ги бе негли техният син… Ето сега той би желал да лежи до Биляна в тихата горска къща. Но Биляна беше много болна. Далеко някъде остана и Радомир, синът му — толкова дълбоко бе заспал той и не усети, че баща му бе застанал до него. Още по-далеко беше най-любимата му щерка Теодора-Косара — спомни си той как се притисна тя към него при последната им среща; далеко беше и най-малката, Денница, далеко беше и Мирослава, също Рипсимия, още по-дадеко със своите тънки, бледи, стиснати устни. Сам беше той сега в стаята си, отдалечили се бяха от него и най-милите му люде.