С тия мисли заспа тая нощ Самуил Мокри. И не спа много. Такъв бе и късият му сън — не почивка в забрава, а мъка за тялото и душата. Във всичко — в неспокойния сън, в мрачните му спомени и мисли — беше голямата му тъга за Биляна. Той се забърза, разтича се, като да се готвеше за бягство. Накара да събудят двете момчета, богомила и всички войници, които трябваше да го придружат, та и Радоя, който също често се успиваше сутрин, накара да приготвят всичко за път и по-бързо, по-бързо…
Когато преминаха на отвъдния бряг, той се хвърли нетърпеливо на коня и го срита, подгони го от самото място. Животното скочи уплашено на задните си нозе и се втурна по песъчливия провлак между двете езера.
Не спа тая нощ и Биляна Маркова. Но тя нямаше къде да избяга, не можеше дори да излезе от малката си къща. В нощната тишина тя преброди, ден след ден, целия си живот, още от ония дни в родното си село, когато беше жива клетата й майка. Спомни си и за воденицата на дедъц Дамян, ала всичките й мисли и спомени бързаха като живи и се събираха все около Самуила. Истинският й живот започваше от деня, когато го видя за пръв път, и бе хубав животът й с него. Сега всичко се бе променило. Още като се съвзе след припадъка от удара на злодейската стрела, тя почувствува, че ще се промени целият й живот. Някаква страшна сила се намесваше в нейния живот и ето най-напред се опита да я убие. После Биляна видя, че не ще се изправи вече никога на нозете си. Дойде и първата й среща със Самуила след раняването. Тя видя, което вече знаеше: животът й се бе променил. Досегашният й живот бе преминал, дошъл бе нов живот за нея, макар много неща около нея да оставаха същите. И Самукл изглеждгше същият. Той я обичаше, искаше да й помогне, жалеше я, но тя, Биляна, не беше същата.
Тя не можеше да се изправи на нозете си. Да излезе вън, пред вратата, да посрещне милия си болярин. Да му сложи трапеза, да седне и тя до него. Да го погали, да легне до него в тяхното легло, да го приспи на гърдите си. Ами това бе тя преди — Биляна, милата на Самуила Мокри! Сега изчезна всичко това, изчезна, загуби се и самата Биляна Маркова. На леглото сега лежеше друга Биляна и боляринът не можеше да я обича. Не му беше нужна. Останала бе добрината му, но какво можеше да му даде тя за нея? С връщането й към живота бяха дошли и всичките й надежди за живот. Ала после те една след друга бяха изчезнали. Подлъгваше я само сърцето й — как се съживи то и как се разтуптя, когато сам нейният болярин отиде и донесе детето, сложи го в ръцете й. Сега вече нямаше никакви надежди, всичко беше ясно. Казаха го и врачовете. А той, боляринът, ще доведе при нея и други лечители от неговата добрина.
Милият… Той ще мисли, ще скърби за нея, ще идва да я види. Такова е сърцето му, при все че е болярин и такъв строг, силен. А тя, лудата, защо ще бъде като камък в нозете му? Не, тя ще си отиде. Ще се върне там, откъдето бе дошла, откъдето я изведе нейният болярин. Там ще си отиде и оттам ще го обича, там ще го помни. Мъчно й е, боли я самото сърце, като да премина през него проклетата стрела. Тежко й е и никога няма да й олекне… Ама не може, не може иначе! Защо ще бъде тя като камък… Оставаше само да помисли как ще си отиде оттука, с детето, със сляпата леля. Къщата ще остави на стопанина й, на болярина. Той ще дойде някой ден, ще види, че е празна, и ще си отиде… Колко дълго се бори тя с тия свои мисли и колко много се измъчи с лъжливите си надежди! Сега е всичко ясно…
И тая сутрин детето се събуди още в зори, мокро в гладно, с плач. Биляна накара прислужницата да го донесе в леглото, да смени там пелените му. И докато прислужницата й го подаваше, Биляна каза:
— Аз ще замина тия дни с детето и с бабата. Ти трябва да се върнеш в селото си.
Прислужницата не биваше да знае къде ще отиде Биляна с детето. Никой не биваше да знае. Вдън земя ще потъне. Иначе той, милият, нейният болярин, може пак да се тревожи за нея, да я търси. А като намери къщата затворена, като изчезне тя и се загуби, той по-лесно ще я забрави.
Като се раздени добре и слънцето отскочи над горските вършини, в къщата влезе отец Емилиян. Биляна Маркова тая сутрин го очакваше нетърпеливо. Забързал се бе и монахът, та още от вратата каза:
— Великият войвода замина. Рано още.
— Замина ли… — повтори след него Биляна тихо, като че ли само за да провери дали бе чула добре. Носът и страните й побеляха. Тя облиза устните си и продължи задъхано: — Седни, седни, отец. По-близу.
Тя знаеше, че Самуил ще замине тая сутрин, но сърцето й пак се разтуптя, запърха уплашено. Монахът видя всичко и наведе очи, за да не гледа повече. Сепна го закрепналият глас на младата жена: