— Тъкмо искам да поговоря с тебе, отче. — Несгодно й беше да говори легнала, раздвижите и, както бе свикнала от някое време, дигна се на лакти, придръпна се към възглавницата, подпря се с гръб на нея. Не дочака да се съберат отново силите й след тия трудни движения и каза: — Искам да си отида на село. С детето. Монахът се придръпна, очите му се откроиха още повече в дълбоките си дупки, разтвориха се широко, та се виждаха цели тъмните им зеници, бляскави и втренчени в младата жена. Тя нищо не виждаше, загледана пред себе си. Духовникът бързо се овладя от голямата изненада и прикри вълнението си от неочакваните думи на Биляна. Бързо даде той и отговор, като да бе готов на езика му:
— Да. На село. Върни се в гнездото си, върни се.
Биляна се обърна живо към него, насърчена от одобрението му:
— В моето си гнездо. Там, откъдето дойдох. Там си е моето място.
Отец Емилиян седеше спокойно на ниския стол, ала в същото време сърцето му биеше с бързи и тежки удари от голяма радост. Той се радваше, че Биляна искаше да напусне великия войвода, и не мислеше каква полза би имал от това. Така беше в сърцето на самотния човек, но нели винаги идва човешкият разум, който осмисля, разяснява и хитро оправдава вълненията на човешкото сърце?
— Ти добре си наумила и решила, сестро — заговори вразумително монахът, — Трябва да промениш досегашния си живот. Дошла си от село, върни се на село. Вихрушка те е откъснала от корена ти. До смърт те доведе тоя живот, който не е твой, а е чужд, по чужда воля. Превисоко те издигна вихрушката, пък ти си прост човек, с прости мисли и желания. Върни се там, откъдето си дошла, и сърцето ти пак ще намери своето спокойствие.
Биляна слушаше внимателно. Не побърза и с отговора си тя, когато монахът млъкна. Мълчаха и двамата яяколко мига — той все тъй, с разтуптяно сърце, а тя вдадена в своите си мисли. Такъв беше и отговорът й — противен на това, което очакваше той с прикрито нетърпение:
— Не, не. Аз не се оплаквам от сегашния си живот и не бягам от него, макар да ме откъсна вихрушка от корена ми, както казващ. Не ме уплаши и смъртта. Аз искам да живея според волята на моя болярин и най-добре е за мене да бъда с него. Но това не е добре за него и затова искам да си отида, да се отстраня от пътя му.
Замълчаха пак. Сега по-дълго. Тя със своята тъга поради предстоящата раздяла, той — със скритата си радост, а мисълта му в същото време градеше нейния бъдеш, живот, в който би намерил място и за себе си. Струваше му се, че те тръгваха заедно и по своя отделна пътека. Биляна пак се обърна към него, погледът й беше избистрен и строг:
— Ти ще ми помогнеш, отче, аз съм, ето, недъгав човек… Никой друг да не знае. Той ще дойде тук някой ден, ще ме потърси, но като няма кой да му каже… ще си отиде и — потрепера гласът й — скоро ще ме забрави.
Очите й плувнаха в сълзи и каквито бяха с избистрен строг поглед, станаха още по-хубави със своята храбра горест. Монахът продължи вместо нея — подаваше й ръка, за да я поведе към новия й живот:
— Ти трябва да се скриеш добре. Той може и да те забрави, но ще потърси детето си някой ден. Аз ще ти помогна в името божие. Ще те заведа не в твоето село, а в друго по-далечно село и в друга посока, за да не може да те намери. Ако те потърси той някога, най-напред в твоето село ще те потърси.
— Там аз нямам никого, в моето село — добави тя според неговите мисли, за да му покаже съгласието си, докато гласът й все още трепереше. — Ще взема и сляпата с нас. Ще взема и някои вещи, които ще ни бъдат нужни, ще взема няколко накити, имам и няколко парици, нели ще трябва да живеем ние тримата… мъничкото, сляпата и аз ето… без нозе. Той ми ги е давал от сърце и няма да ми се сърди, че ще ги взема.
— Няма защо да губим повече време — каза монахът и стана.
Биляна го погледна уплашена — нима вече?…
— Тръгваш ли, отче…
Той кимна мълчаливо и се отправи забързано към вратата. Биляна дигна двете си ръце и обърса потеклите сълзи. Обърса сълзите си с ръце, както някога, а не с кърпа, както се бе научила от някое време.
Щом излезе с дружината си на пътя за Обител, Самуил Мокри се почувствува понесен от могъща вълна. Много пъти дотук си спомни той за Биляна с мъчителна тъга, но то бе като извръщане към родния бряг, който остава все по-далеч, докато изчезне от жадния поглед, и само тъгата по него не престава да гори в сърцето.
По широкия път, постлан с едри камъни от времето на Рим, имаше голямо оживение. Есенно време беше, людете пренасяха и прибираха всяко зърно и плод, всеки полезен стрък, но не беше само това. По пътя се движеха колкото селяци във везаните си облекла и всякакви други мирни люде, също толкова, а може би и повече войници с оръжията си, с конете, с бойните си уреди и тежко натоварени коли с дебели железни шини. От няколко недели по цялото царство, от Бистрица и Девол чак до Дръстър и устието на Дунав, се събираше войска по стражевите и болярските кули, по големите средищни твърдини.