Което виждаше великият войвода по пътя за Обител, взе не само погледа му, но завладя и всичките му мисли. Людете се отдръпваха да му правят път, ала той надаваше ухо към всяка тяхна дума, взираше се да види по-добре, пък и се поспираше да нареди нещо, да поговори. Както навсякъде, така и тук, преди него и по-бързо от коня му вървеше неговото прославено име, но и мнозина от тия люде бяха го виждали — къде ли не бе ходил той по цялото царство, къде ли не бе спирал.
Настигна Самуил Мокри дружина селяци, може да имаше до двайсет души, водеше ги сам старейшината им, човек вече на преклонна възраст. Те бяха млади люде, повечето докъм тридесет години, но имаше и до четиридесет, както беше според наредбите за войската и опълчението. Пътуваха бавно и тихо, проточени по пътя по двама и трима или един след друг, не викаха, не пееха, не махаха с ръце, а бяха съсредоточени, угрижени. Току-що бяха напуснали селата си, близките си люде, жените, децата си и те бяха още в мислите им, пред очите им, в ушите им още звучаха техните плачове и викове. Облечени бяха в дрипи — пък и кой ще тръгне за войската с по-нова дреха, само торбите им бяха здрави и нови, с яки пращила, някои пък носеха и по две, по три торби за храната си и за плячка. Носеха и по-здрави опинци — така е по-добре за войската, — дето малцина имаха щастие да получат подковани с железа войнишки обуща и ботуши. Времето беше още топло и сухо, та някои ходеха боси, опинците си бяха навързали по торбите и по ремъците, за да не ги хабят, пък нозете не се хабят от ходене. Погледа ги Самуил Мокри и всичко забеляза. Не се зарадва сърцето му на дрипите им, на босите им нозе. Изравни се той със старейшината, който ходеше негде по средата на дружината, и го попита:
— Чии люде сте вие? Кой е войводата ви?
Старейшината се придръпна, като го видя толкова близу и го позна, дигна тоягата в ръката си от смущение и така, смутено, отговори:
— Ние сме от горишките3 села и сме с горишкия войвода, от неговия полк сме всички.
— А защо сте се разтъжили тъй? — продължи Самуил от коня си, без да поглежда селяците. И току се обърна към тях, изпревари отговора им: — На война… Нека бъде на война! За мъжа то е като да иде на нивата, или на лов в планината.
— Тъй е… — наведе глава старейшината; той не знаеше какво да отговори на великия войвода или не се решаваше да му каже, което мислеше. Приближиха се и други от дружината да чуят разговора му с великия войвода, когото и някои от тях бяха познали. Един вече към тридесетгодишен мъж с гъста, светлоруса брада дигна към Самуила глава и рече смело:
— Ние не се плашим от войната. Човек не знае от къде ще му дойде смъртта. От меч са умрели и двамата ми дядовци, а баща ми пък дърво го преби в гората. То на война, ама за добро да бъде.
— Ако надвиеш, ще бъде за добро — загледа се в него великият войвода. — Ако те надвият, добро няма да видиш.
Брадатият селяк, види се, обичаше пренията. Разбута, другарите си, сториха му и те място, изравни се той с коня на Самуил и пак вирна брадата си:
— Тъй е за надвиването, светли войводо, не отказвам. Ама като отидеш на нивата, зърно ще събереш, в планината лов ще уловиш. За такова добро говоря. А сега ние всички за децата си мислим… как ли ще поминуват без нас. Пък някои от нас няма и да се върнат. От войната не сме се уплашили, ама мисли всякакви в човешката глава, не можеш да ги спреш.
Самуил не отговори веднага; премисляше думите на селянина. Така мислеше и говореше целият народ. Спомняше си той тия думи и други подобни на тях винаги, когато решаваше нещо за царството, за народа, за войната. Що повече можеш да искаш от простия човек? Справедливо е да мисли той за децата си, за техния залък. Обърна се Самуил, изгледа цялата дружина, човек по човек, и каза:
— Вие може да не знаете, но старейшината ви трябва да знае: наредено е да се взема повече от болярина, а много по-малко от селяка. Така ли е сега по вашите села?
— Така е.
— Така е, така е — дочуха се гласове.
Великият войвода продължи:
— Слушайте сега добре: децата да не гладуват, но и войската не може да стои гладна. Ето тръгнали сте в дрипи, искате войводата да ви облече. Така и трябва, но трябва да помогнеш и ти. Царството сме аз и ти! Наредено е всеки болярин и войвода да облече и въоръжи войниците си, както и досега, да напълни торбите им. Ала така ще бъде, докато си в царството. Като преминеш в чужда земя, тя ще те храни, чуждата земя. Иначе ти ще изпразниш и селяшкия кош, ще вземеш и залъка на децата си. Това искам да ви кажа: като сме тръгнали на война, трябва да надвиваме. И за царството, и за твое добро. Иначе ще дойде чуждият и ще се храни от твоя кош.